Родословното дърво можеше да бъде проследено до далечния шестнайсети век, когато семейството бе носило името Вангеерсад. Хенрик Вангер смяташе, че има известна вероятност то да произхожда от холандското Ван Геерстад. Ако бе прав, то корените му водеха началото си от дванайсети век.
Съвременните клонове на семейството произхождаха от Северна Франция. То идва в Швеция с Жан Баптист Бернадот в началото на деветнайсети век. Александър Вангеерсад е военен и макар да не познава лично краля, се проявява като отличен гарнизонен командир и през 1818 година получава имението „Хедебю“ като награда за дълга и вярна служба. Александър Вангеерсад има и лични спестявания, с които закупува обширни територии с гори в Норланд. Синът му Адриан е роден във Франция, но по молба на баща си се премества далеч от парижките салони в затънтения северен град Хедебю, за да управлява имението. Занимава се със земеделие и лесовъдство, като прилага новите методи от континента и основава целулозната фабрика, около която израства Хедестад.
Внукът на Александър се казва Хенрик и решава да съкрати фамилното си име на Вангер. Той развива търговия с Русия и създава малка търговска флота от шхуни, която в средата на деветнайсети век плава до Прибалтийските страни, Германия и индустриална Англия. Хенрик Вангер първи разширява дейността на предприятието, прави плахи стъпки в областта на минното дело и открива едни от първите металопреработвателни заводи в Норланд. Той има двама сина, Биргер и Готфрид, и именно те полагат основите на финансовата империя на семейство Вангер.
— Запознат ли си със стария принцип на унаследяване? — бе попитал Хенрик Вангер.
— Не съм особено голям специалист в тази област.
— Разбирам. Аз също не съм напълно наясно с всичко. Биргер и Готфрид били по стара фамилна традиция като куче и котка — станали прословути с битката си за власт и надмощие в семейната компания. Противоборството между тях обаче се превърнало в тежест за компанията в няколко отношения и поставило оцеляването й на карта. Поради тази причина баща им, точно преди да почине, решил да създаде система, която гарантира дял от наследството на всеки член от семейството. Със сигурност замисълът му е бил добър, но ни поставя в положение, при което не можем да привлечем компетентни служители и партньори отвън, а Управителният съвет се състои само от членове на фамилията, които притежават по-малък или по-голям процент акции.
— Този принцип валиден ли е и до днес?
— Да. Не можеш да продадеш дяловия си капитал на външен човек. На годишната среща на акционерите в днешни дни се събират петдесет и един членове на семейството. Мартин притежава около десет процента от акциите; аз имам пет, защото, между другото, продадох една част на Мартин. Брат ми Харалд притежава седем, но повечето участници в срещата имат само по един или половин процент.
— Нямах никаква представа. Звучи ми твърде старомодно.
— Това е пълна лудост и означава, че ако Мартин днес реши да прокара определена политика, трябва да се отдаде на стабилно лобиране, за да може да си осигури подкрепата на поне двайсет — двайсет и пет процента от акционерите. И така получаваме една пъстра картина от съюзи, фракции и интриги. — Хенрик Вангер продължи: — Готфрид Вангер умира бездетен през 1901 година. Всъщност не, извинявай, той има четири дъщери, но по онова време жените са никой. Те имат дял, но мъжете управляват компанията. Жените започват да присъстват на годишната среща на акционерите едва след като получават право на глас доста години след началото на двайсети век.
— Колко либерално.
— Не бъди ироничен. Тогава бяха други времена. Както и да е, Биргер Вангер има трима сина — Юхан, Фредрик и Гидеон, всичките родени в края на деветнайсети век. Гидеон Вангер не ни интересува — той продава дяловия си капитал и заминава за Америка, където семейството ни все още има клон. Но Юхан и Фредрик Вангер превръщат компанията в съвременния концерн.
Хенрик Вангер извади един фотоалбум и започна да показва снимки на хората, за които разказваше. Те бяха направени в началото на миналия век и изобразяваха двама мъже със здрави челюсти и зализани коси, които гледаха втренчено в обектива, а по лицата им нямаше и намек за усмивка.
— Юхан Вангер е семейният гений, който учи за инженер и развива машиностроителната промишленост благодарение на няколко свои изобретения, които патентова. Желязото и стоманата лягат в основата на дейността на концерна, но тя продължава да се разширява и постепенно обхваща и други сфери като производството на текстил. Юхан Вангер умира през 1956 година и оставя три дъщери — София, Мерит и Ингред. Това са и първите жени, които получават достъп до срещата на акционерите. Другият брат, Фредрик Вангер, е мой баща. Той е предприемчивият индустриален лъв, който превръща изобретенията на Юхан в златна мина. Баща ми живя чак до 1964 година. Той участваше активно в управлението на компанията до смъртта си, макар да ми бе отстъпил поста си още през 1950 година.
Читать дальше