Робин Шарма - Монахът, който продаде своето ферари (Духовна притча за това как да осъществите мечтите си и да постигнете съдбата си)

Следващата вечер, верен на обещанието си, Джулиан дойде при мен. Към седем и петнайсет чух четири бързи почуквания на предната врата на моята къща — типична за Кейп Код постройка с ужасни розови щори, които по убеждението на жена ми й придаваха вид на нещо, излязло от страниците на „Архитектурен дайджест“. Самият Джулиан изглеждаше съвсем различно от предишния ден. Той все така излъчваше цветущо здраве и прекрасно усещане за вътрешно спокойствие. Онова, което леко ме смути, беше облеклото му.

Носеше дълга червена роба с пищно бродирана синя качулка. Под робата се очертаваше мускулестото му тяло и, макар да беше гореща юлска нощ, беше покрил главата си с качулката.

— Привет, приятелю — поздрави ме ентусиазирано Джулиан.

— Привет.

— Не се плаши толкова. Какво си мислеше, че ще облека — костюм от „Армани“?

Двамата се разсмяхме, отначало плахо, но скоро смехът ни премина в безумно кикотене. Джулиан със сигурност не беше загубил онова ехидно чувство за хумор, което навремето толкова ни забавляваше.

Още щом седнахме в моя претрупан, но удобен хол, забелязах красивата огърлица от дървени молитвени мъниста на врата му.

— Какво е това? Много е красиво.

— После ще ти обясня — отвърна той, като погали мънистата с пръсти. — Тази вечер имаме да говорим за толкова много неща.

— Хайде да почваме. Днес почти нищо не свърших, защото през цялото време си мислех за срещата ни.

Без да губи време, Джулиан започна да ми описва личната си трансформация и колко лесно я е постигнал. Описа ми древните техники за контрол на съзнанието и за заличаване на навика постоянно да се тревожим за нещо, който разяжда толкова много хора в нашето сложно устроено общество. Разказа ми за мъдростта, която Йоги Раман и другите монаси са му разкрили, за да води по-смислен и по-удовлетворяващ живот, и изреди различни методи за освобождаване на извора на младостта и енергията, който, както се изрази, всеки от нас крие дълбоко в себе си.

Въпреки че Джулиан говореше с дълбоко убеждение, започнах да ставам по-скептичен. Дали не бях жертва на някаква шега? В края на краищата той беше адвокат, възпитаник на Харвард и навремето във фирмата се славеше с навика си да си прави гадни шеги с хората. А и разказът му беше направо фантастичен. Представете си — един от най-известните адвокати се отказва от всичко, продава цялото си имущество, потегля към Индия на духовно пътешествие и един ден се завръща като мъдър пророк от Хималаите. Това просто не би могло да е вярно.

— Стига, Джулиан. Престани да си правиш майтап с мен. Цялата тази история намирисва на някой от твоите номера. Басирам се, че си взел робата под наем от магазинчето за костюми срещу моята кантора — казах аз, като направих ужасена физиономия.

Джулиан сякаш очакваше недоверието ми и веднага отговори:

— Как доказваш тезата си в съда?

— Излагам убедителни доказателства.

— Точно така. Разгледай доказателствата, които излагам пред теб. Виж гладкото ми лице без нито една бръчка. Виж в каква физическа форма съм. Не усещаш ли как преливам от енергия? Не забелязваш ли вътрешното ми спокойствие? Без съмнение виждаш, че съм се променил.

Имаше право. Само преди няколко години същият този човек изглеждаше десетки години по-стар.

— Да не си ходил на пластичен хирург?

— Не — усмихна се той. — Пластичните хирурзи се занимават само с външността. Аз имах нужда от вътрешно лечение. Небалансираният, хаотичен живот, който водех, ме съсипа напълно. Преживях нещо много повече от инфаркт, разкъса се вътрешната ми същност.

— Но разказът ти е толкова… загадъчен и невероятен.

Джулиан прие съпротивата ми спокойно и търпеливо. Забеляза чайника, който бях поставил на масата до него и започна да налива в празната ми чаша. Чашата се напълни догоре, но той продължи да налива! Чаят започна да се стича по чашата, в чинийката и после върху скъпоценния персийски килим на жена ми. Отначало наблюдавах мълчаливо, но след малко не се сдържах и казах:

— Джулиан, какво правиш! Чашата ми преля. Колкото и да се мъчиш, не можеш да налееш повече в нея.

Той ме изгледа изпитателно.

— Моля те, не приемай това погрешно. Изпитвам истинско уважение към теб, Джон. Винаги е било така. Но също като тази чаша, и ти изглежда си препълнен със собствените си представи. И как може да налееш нещо ново, ако първо не изпразниш чашата си.