Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Фортуната усети как кръвта й нахлу в лицето и се задъха. Рубин протегна ръка и се облегна с лакът върху леглото, заемайки същата ленива поза от времето, когато четеше в аптеката.

— Необходимо е веднага да го научиш. Колкото по-късно разбереш, толкова по-късно ще се възстановиш.

Стана й горещо и като вдигна ветрилото, което беше до възглавницата, започна да си вее.

— Нужно е да го узнаеш — повтори Макси с някаква неуловима студенина, присъща на хората, свикнали с убийството. — Твоят палач изобщо не си спомня за теб и сега върти любов с друга жена.

— С друга жена! — повтори тя думите му като скоропоговорка без смисъл. Погледът й бягаше по цветчетата на юргана.

Убиецът подхвърляше на жертвата думите на малки дози и наблюдаваше ефекта, който причиняваха. Фортуната направи опит да се освободи от това мъчение, като тръсна невчесаната си глава, сякаш за да изплаши и пропъди убеждението, което искаше да се всели в нея, и рече:

— Какви измислици си дошъл да ми разправяш? Остави ме на мира.

— Това, което ти казвам, не е измислица, а истина. Тоя човек е влюбен в друга жена и ти я познаваш. Учи се. Ето го чудесното оръжие на човешката логика, с което те ранявам, за да те излекувам. По-добре е да умреш, узнавайки, отколкото да живееш в неведение. Този страшен урок може да те отведе до светостта, до състоянието, в което аз се намирам. Кой ме издигна до това блажено състояние? Един урок, един обикновен урок. Чуй ме, Фортуната: благословен да е ножът, който лекува.

— Остава да е истина това, което казваш — отвърна жертвата в защита.

— Може да вярваш или да не вярваш, също както болният може да вземе или не лекарството, което е предписал лекарят. Защото това е лекарство за съвестта ти. Искаш ли още едно? Искаш ли да чуеш името на тази, която ти открадна това, което бе откраднала и ти? Ще ти го кажа.

Фортуната изгуби свяст и като дойде на себе си, стаята се въртеше пред очите й. Вдигна ръце към тях и каза на мъжа си:

— Трябва да ми го кажеш.

— Тя е твоя добра приятелка.

— Моя приятелка?

— Да, и името и започва с буквата А.

— Аурора! Аурора е! — възкликна младата жена, като подскочи в леглото и погледна мъжа си също както гледат хората с достойнство, след като са им ударили плесник.

— Тя е.

— От доста време сърцето ми подсказваше нещо такова, но съвсем тихичко, а и аз не исках да го повярвам.

— Толкова съм сигурен в това, което твърдя, че повече не може.

— Лъжеш ме, лъжеш ме — изрече младата жена с неописуема мъка. — Искаш да ме убиеш и вместо да ме застреляш, ми разправяш всичко това.

— Ако го смяташ за смъртен удар, твоя работа — обяви Рубин с неумолима студенина.

— Аурора… Аурора! Боже мой, каква ужасна мисъл! — развълнува се необикновено. — Но не, не може да бъде. Този човек е луд и не знае какво говори.

— Луд ли? — каза той невъзмутимо. — Добре, защищавай се с това. Но ще се предадеш, бъди сигурна. Нямаш друг изход. Истината се налага. Тя е куршум, който никога не ранява. Искаш ли още доказателства? Когато Аурора излиза от ателието, той я чака на улица „Санто Томас“ и тръгват заедно към „Аве Мария“. През неделите Аурора казва в къщи, че отива в ателието, а в същност отива в…

— Млъкни, млъкни, ти казвам — изкрещя Фортуната, кършейки ръце. — Ти си един лъжец и клеветник.

— А ти какво очакваше? — рече той с ледена усмивка. — Трябва да опиташ не само хубавото, но и лошото. Какво искаше? Да раняваш и да не те раняват, да убиваш и да не те убиват? Светът е такъв. Днес ти пронизваш някому сърцето, утре пронизват твоето… Още ли се съмняваш?

Жертвата не отвърна нищо. Не се съмняваше, не, изреченото от тоя човек, който на моменти изглеждаше безумец, на моменти — не, превръщаше вероятното в несъмнен факт. Нещо в съзнанието на нещастната млада жена го потвърждаваше, просветлявайки я за истината. Припомни си отделни думи и постъпки, свърза нишките и… Така си беше, нямаше никакво съмнение. Клетото момче можеше да бъде болно колкото си иска, но казваше истината.

— Още ли се съмняваш? — повтори той.

— Не зная, не зная… Ами ако грешиш? — каза тя с крайно безпокойство, задъхвайки се от гняв. — Не знам какво да мисля… Макси, Макси, ако ме беше застрелял, нямаше така да ме убиеш. Кълна ти се, че ако е истина, тая жена, тая лицемерка, тая безсрамница, която ми се правеше на приятелка, няма да може да ми се присмива. Кълна ти се, че ще я смачкам в най-скоро време — и падна назад в леглото. — Това така няма да остане. Ще я убия, ще й извадя очите, ще й изтръгна сърцето… Дайте ми дрехите. Чичо, момиче, искам да стана. Ама как само сте ме изоставили!