Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

„Тази жена ме подлудява — мислеше си Фейхо, като изпитваше чувство на неизразима радост, когато слушаше Фортуната. — Оглупял съм, не знам какво става с мен… Ах, боже мой, на моята възраст!… Няма начин, ще се обясня. Но не, чакай приятелю, все още не е време…“

Разказът за тия неща, поднесен с толкова очарователна откровеност, запали огънчето в очите на добрия господин. Радостна и очакваща усмивка се изписваше на устните му, откривайки безупречни зъби. По бузите на лицето му, което винаги бе розово, избиваше истинска младежка руменина. С една дума, бе най-красивият, най-симпатичният и най-свежият старец, който може да си представи човек. Чист като самородно злато, къдрава коса, мустаци като лъснато сребро. Лицето му бе така добре избръснато, че бе приятно да го гледаш; челото — широко и мраморно, с фини и добре оформени бръчки. Що се отнася до тялото, повечето от днешните момчета биха искали да приличат на него. По-изправен и по-строен от него нямаше.

„Не, днес няма нищо да й кажа — мислеше той. — Страхувам се да не заприличам на хлапак. Търпение, приятелю, и се поуспокой малко, имаш достатъчно време, за да бързаш. Днес ще го приеме зле. Раната е много прясна.“

„Но днес вече няма да задържам това, дето мъчи тялото ми — помисли Фейхо на другия ден, когато влизаше в салона, докаран, излъчвайки чистота и силен мирис на одиколон , както всяка сутрин на излизане от къщи. — А къде е? Какво прави, че не излиза? Очарователна е тая жена, а тоя Санта Крус е най-големият тъпак, който живее на божия свят… Колко много ме кара да чакам! Струва ми се, че чувам шум, който напомня търкане на четка по мебелите. Сигурно чисти, макар че днес не е събота. Но няма значение, че не е събота. Това й трябва — да работи, да прави упражнения, да се развлича, да ходи насам-натам. Чудесно!… Да, да, наистина. Тази жена е нешлифован диамант. Ако беше попаднала в моите ръце вместо в ръцете на тоя простак, какъв вид, о, боже, мой, какъв вид би придобила!… А тракането вътре продължава. Изглежда, влачат мебели… Добре, много добре, давай така. За да се решат сърдечните проблеми, трябва да се потиш, да се потиш. Ах, колко съм щастлив днес! От много време, приятелю, от много време не си се чувствувал така щастлив, както се чувствуваш днес. Откакто бях във Филипините… Сега, изглежда, местят желязното легло. Как скърца металът!… А, най-после излиза!…“

— Извинете, приятелю дон Еваристо — каза Фортуната, като се показа на вратата на стаята с всекидневния пеньоар, с много голяма престилка и с кърпа, вързана на главата, — чистя.

Зад нея се виждаше прашният въздух, осветен от слънцето, чиито лъчи влизаха през широко отворената врата на балкона.

— Защото аз имам тоя навик… Когато чувствувам желание да плача и ме хващат дяволите, знаете ли какво правя? Ами вземам метличката за прах, метлите, голямата гъба и кофата с вода. Винаги, когато съм много тъжна, се захващам за праха.

— Ах, дъще моя, съчувствувам ви… защото къщата блести като сребро…

— Каквато трябва да бъде!… Да, това е единственото ми развлечение. Не умея да върша никаква фина работа, не знам да шия, не знам да бродирам, нито пък да свиря на пиано. Не знам и да рисувам чинии като тази Антония, приятелката на Вилялонга, дето е все с четките; аз едва знам да чета и не намирам смисъл в никоя книга… Какво да правя? Да мия и да чистя. Така не се сещам за други неща.

„Бих я изял“, помисли дон Еваристо, който я наблюдаваше оглупял, без да каже нещо.

— Така че е по-добре да си отидете сега и да дойдете по-късно. Ще ви напрашим и измърсим.

— Не, дъще, аз не си тръгвам оттук.

— Уф! Как мирише на одиколон . Тази миризма наистина ми харесва… Но ще ви омърляме. Вижте, сега ще започнем със салона.

— Не ме интересува — отвърна добрият господин с безизразна усмивка. — Ще ме напрашите ли? Още по-добре. Ще се изтърся.

— Както желаете… Ами разходете се натам… Аз нямам тук албоми , нито книги, за да се занимавате.

— На мен никак не са ми нужни албоми… Продължавайте, продължавайте и работете добре. Това ви е необходимо… После ще говорим. Аз нямам какво да правя…

Два часа по-късно двамата бяха седнали един срещу друг в стаята. Тя беше в същия вид, в който се представи преди, и малко уморена…

— Кой знае какъв е видът ми!… — каза тя и стана, за да се огледа в огледалото над канапето. — Света дево Марийо! Виждате ли какви са ми миглите, целите в прах?

— Нямаше да са такива, ако не бяха така черни и така големи и красиви…