Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— И ще бъда ли щастлива? — каза Фортуната със суеверно очакване, сякаш й гледаха на карти.

— Първото нещо, което ще се опитам да направя, е да станете практична.

— Практична! — отвърна тя и грациозно набръчка носа си, както правеше винаги, когато не разбираше нещо, и в същото време се подиграваше. — Практична… Какво означава това?

— Нима не знаете?… Не се правете на по-глупава, отколкото сте! — забеляза дон Еваристо, който също набръчка носа си.

— Ами тогава ще си похортуваме — каза госпожа Рубин и изопачи думата, за да се присмее така на идеята му.

Посещението не трая дълго, защото сеньор Фейхо не желаеше да пречи. Сбогува се, като обеща да се върне скоро. Ако зависеше от него, би се върнал и след час.

— Приятелко, не трябва да оставате дълго време сама, защото главата ви започва да работи… Ако не ме изгоните, днес следобед отново ще се върна при вас.

Привечер той наистина дойде с букет цветя, а малко след това един слуга пристигна с две-три саксии. Фортуната много обичаше цветята както в саксии, така и на букети; балконите й бяха пълни със саксии и голяма част от сутрините си прекарваше в грижи по тях. Благодари много на господина за този подарък, чиято стойност беше още по-голяма поради сезона, в който се намираха. Цветята от букета бяха от най-красивите, редки и ценни през зимата. От разговора за цветята същата вечер дон Еваристо се убеди, че неговата приятелка имаше вкус, различен от обикновения. Не харесваше цветя, които не ухаеха, и изпитваше неприязън към камелиите. Между най-красивите камелии и най-жълтите и обикновени слънчогледи не намираше особена разлика по красота. Обичаше карамфила, нарциса, или градинската роза, с една дума, всички онези цветя, които възбуждат чувства , когато човек се приближи до тях…

— А как се чувствувате тази вечер? — попита дон Еваристо и се наведе, за да види лицето й.

Държеше се като лекар, но разглеждаше лицето й заради красотата му, а не за да търси по него признаци на болест. И понеже се здрачаваше, трябваше да се приближи много, за да я види добре. Тя продължаваше да стои в същото положение и на същото място от сутринта.

— Все така съм — отвърна тя, без да се движи. — След като си отидохте, плаках допреди малко. Не съм мръднала оттук.

— Няма защо да си напрягате мозъка, за да откриете лекарството. Няма да мръдна оттук… Но може лекарството да бъде по-лошо от болестта и в крайна сметка ще се наложи да плачете, за да ме изгоните. Хайде, дъще, престанете така дълбоко да въздишате, сякаш душата ви ще излети през устата. Сега ще се успокоим. Времето е цяр, който лекува тези неща, и аз ще видя приятелката си скоро, много скоро по-лъчезарна от празничен ден, без да си спомня за нищо от това, което така я огорчава днес. Трябва да се разсеете. Знаете ли да играете на карти?

— Аз? Знам само туте. Оня искаше да ме научи на тресильо , но никога не успях да се науча. Наистина не знаете колко съм глупава.

— Обичате ли театъра?

— Това да, най-вече драмите, които разплакват хората.

— Пресвета дево Мария!… Ония пиеси, в които има „Сине мой!… Татко мой!…“

— Именно. Но и други, в които има разни печални случки и където вадят шпагите, а една актриса припада, защото й отнемат сина.

— Благословени боже!… — каза Фейхо лукаво. — Тук наистина вкусовете ни се различават, защото аз, щом видя, че актьорите започват да викат, а актрисите стават ревливи, вече се въртя на мястото си и гледам към вратата… Никакви сълзи. Това, което ви трябва сега, е да се посмеете с пиеските на Лара във вариететата . Драмите, дъще, са в живота… Обичате ли баловете с маски?

— Сега ще ви разсея — отвърна Фортуната и се надигна. — Малкото време, през което бях сама в Барселона и насам-натам, обичах да танцувам и да се развличам, после не… Тази година Хуан ме води два пъти, а след това ходих сама с една приятелка, за да видя дали ще го хвана да ми изневерява с някой парцал… Ще повярвате ли, че дори това не ме развлича? Маската изгаря лицето ми от жега… искам да я сваля. Ами… ако започна да се шегувам и сама да се смея на плоските си шеги? Не можете да си представите колко съм бездарна! Хрумват ми само тъпи шеги. Хуан ми говореше, че не ставам за нищо и че не заслужавам тялото, което имам. Полагаше усилия да ме промени, но козата винаги дърпа към гората. Сред народа се родих и такава останах, искам да кажа, обикновена, дива… О, ако бяхте видели как побесняваше, като му казвах, че обичам шкембе, което се готви по гостилниците! Ами да, трябваше да ям скришом това, което харесвам. А когато ми се караше, че нямам вид на французойка като Антонита, тая, дето е с Вилялонга, и друга, която се казва София ла Феролана? „Даже по начина си на сядане се различават от теб — казваше ми. — Забележи добре този маниер на безразличие или интерес според случая, тази грациозност, начина на ходене по улицата. Ти, като ходиш насам-натам със забуленото си лице и с размъкнатата си походка, без да гледаш никого, сякаш обикаляш от къща на къща, за да събираш милостиня за църковната служба.“ Чувате ли какво ми разправяше? Караше ме да обличам съвсем тесни дрехи, толкова тесни, че подчертаваха всичко, с което бог ме е дарил…