Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Колко сте се загърнали Фортуната!

Тези думи я накараха да се спре пред човека, който ги бе изрекъл, и тя напрягаше паметта си да свърже лицето му с някакво име.

„Искам да си спомня това лице — мислеше тя. — А, дон Еваристо е.“

— Дъще, много сте разсеяна…

— Отивам си у дома.

— Оттук? — попита Фейхо учуден. — Ами вие вървите към театър „Реал“.

— Ами… — отвърна тя, като гледаше къщите, — объркала съм се… Не знам какво ми става.

— Да минем оттук. Ще ви придружа — каза дон Еваристо добродушно. — „Капелянес“, „Ромпеленса“, „Оливо“, „Балеста“, „Сан Онофре“, „Орталеса“, „Арко“.

— Това е пътят, но не се съмнявайте в това, което ви казвам…

— В какво, дъще моя?

— Че съм порядъчна, че винаги съм била такава.

Фейхо погледна приятелката си. Наистина тези красиви очи винаги му бяха харесвали, а и възбудата, която забелязваше в тях тази вечер, не ги беше загрозила с пламъка на злото.

Изоставената отново се загърна в шала си и придружителят престана да се шегува. Но тъй като тя пак се спря, за да повтори схващането си за честността, Фейхо, който беше много откровен мъж, не се сдържа и каза:

— Приятелко, вие не сте добре, искам да кажа, случило ви се е нещо много лошо. Доверете ми се, защото съм искрен ваш приятел и мога да ви дам добри съвети.

— Но съмнявате ли се — каза Фортуната, като се подпря на стената, — че винаги съм била…

— Порядъчна? Как ще се съмнявам в това, дъще моя, само това оставаше! Това, в което се съмнявам, е, че не сте добре със здравето. Уморена сте и мисля, че трябва да вземем файтон… Ей! Кочияш…

Фортуната се остави да бъде водена и влезе машинално във файтона. Веднъж бе направила същото с някакъв човек, когото срещна по улицата.

Във файтона Фейхо й говореше с бащинска любов, но тя не я приемаше като такава. Изведнъж в мрака на файтона впи поглед в него и му каза:

— А ти кой си?… Къде ме водиш? За каква ме вземаш? Не знаеш ли, че съм порядъчна?

— Ах, боже мой! — промърмори добрият дон Еваристо дълбоко разочарован. — Тая глава не е добре, хич не е добре…

Най-после пристигнаха и двамата изкачиха стъпалата. Отвори им прислужницата.

— Сега — каза симпатичният запасен полковник — веднага лягате. Искате ли да ви доведа лекар?

Без да отвърне, тя се шмугна в спалнята си. Фейхо я проследи с поглед, огорчен, че я вижда в такова окаяно състояние. След това двамата с прислужницата побъбриха.

— Скъсване… Отново оня нехранимайко е причината — казваше дон Еваристо. — Ако е само това, опасността ще мине.

Сбогува се до следващия ден, а смазаната от мъка жена си легна, като казваше на прислужницата си, докато тя й помагаше да се съблече:

— Порядъчна съм и винаги съм била такава. Какво?…! Съмняваш ли се?

— Аз… не, госпожо, как ще се съмнявам? — отвърна прислужницата, като обърна лице, за да прикрие усмивката си.

Скоро нещастната госпожа Рубин заспа, но след половин час се събуди много възбудена. Доротея, която остана при нея, я чу да пее съвсем тихо и със скръстени ръце мистичните куплети от „Микаелас“.

На следващия ден дон Еваристо два-три пъти ходи да се осведомява за здравето на Фортуната, но не можа да я види. Доротея му казваше, че госпожата не искала да види никого и че от толкова мисли за собствената си почтеност я боляла ужасно главата. На по-следващия ден беше малко по-добре. Беше станала и дори се бе опитала да пие бульон.

— Но продължава да повтаря все същото — добави не без злост момичето, което беше симпатично и будно. — Предупреждавам ви, господине, да се съгласявате с нея.

— Не се тревожете, дъще — отвърна господинът, — каквото трябва, ще направя. Може ли да я видя? Няма ли много да я отегча? Знае ли, че съм тук?

— Знае вече. Почакайте минутка и ще влезете.

Той остана сам в столовата и след като чака петнадесет минути, Доротея му каза да влезе. Фортуната беше в стаята си, излегната на канапето, с глава, облегната на голяма възглавница от син атлаз. Беше с копринен пеньоар и фин бял шал на главата, така пристегнат, че се виждаше само овалът на лицето й. Бе бледа, много отчаяна и със сенки под очите. Дон Еваристо смяташе, че разбира от медицина, и й измери пулса.

— Та вие сте като часовник, дъще. Нямате температура и няма да имате… Е, да! Кокетничене… само малко кахъри и нищо повече. А сте така хубава с този шал! Хайде, хайде. Не ви се вижда нито косата, нито ушите. Приличате на монахиня от приют. Брей, какви болки имала тази госпожа!