E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

Главата ми казва „ДА!“ И мама се усмихва. Обичам усмивките й. Повече от макарони със сирене.

Елхата е красива. Седя до нея, гледам я и прегръщам одеялцето си. Лампичките са шарени. И у-кра-са-та е шарена. Харесвам синичките. Най-горе на елхата има звезда. Тати вдигна Лелиът на ръце и той сложи звездата. Лелиът харесва да слага звезди, но аз не обичам тати да ме вдига нависоко. Не искам да ме държи. Звездата е ярка и свети.

До елхата има пиано. Моята нова мама ми дава да пипам черното и бялото на пианото. Черно и бяло. Обичам как пее бялото. Черното не пее толкова хубаво. Но и то ми харесва. Затова пипам и бялото, и черното. Бяло, бяло, бяло, черно, черно, черно. Много ми харесва как пеят.

- Искаш ли да ти посвиря, Крисчън?

Моята нова мама сяда до пианото. Докосва бялото и черното и те пеят песен. Тя натиска и педалите. Понякога свири силно, понякога - тихо. И песента е весела.

И Лелиът обича мама да пее. Мама пее за едно грозно пате. И кряка като пате. Лелиът си прави носа на патешки, прави си ръцете на крила и маха с тях. Лелиът е смешен.

. Мама се смее и Лелиът се смее. И аз се смея.

- Харесва ли ти тази песен. Крисчън? - пита мама хем тъжно, хем весело.

Имам чо-рап. Той е червен и на него има картинка с един дядо с червена шапка и голям нос и голяма брада. Казва се Дядо Коледа. Той носи подаръци. Виждал съм снимки на този дядо, но никога не ми е носил никакви подаръци. Защото бях непослушен преди. Сега съм добър. А той носи само на добрите деца. Моята нова мама казва, че съм много, много, много добър. Моята нова мама обаче не знае, а аз никога не бива да й казвам колко съм лош. Не искам мама да знае, че съм лош.

И татко има чо-рап над камината. И Лелиът има. Лелиът може да чете буквите на чо-рапа си. На него пише Лелиът. И на моя чо-рап има дума. Моята нова мама казва, че пише К-Р-И-С-Ч-Ъ-Н.

Тати сяда на леглото ми. Стискам одеялцето си. Имам голяма стая. Понякога стаята е тъмна и сънувам лоши сънища. За преди. Моята нова мама идва до леглото ми, когато имам лоши сънища. Ляга до мен, пее ми песнички и аз заспивам. Мирише на меко и ново и хубаво. Не като... не като... И лошите ми сънища си отиват, когато тя заспива до мен.

Дядо Коледа е дошъл. Той не знае, че съм лош, и ми е донесъл подаръци. Радвам се, че не знае моята тайна - че съм бил лош. Имам влак и хеликоптер и самолет и... хеликоптер и кола и... хеликоптер. Хеликоптерът може да лети. И е син. И лети около елхата. Лети над пианото и каца на бялото на пианото. Лети над мама и над тати и лети над Лелиът. А Лелиът си играе с лего. Моят хеликоптер лети из цялата къща, в хола, през трапезарията, после в кухнята. Лети към вратата на кабинета на тати и нагоре към моята стая, към стаята на Лелиът, към спалнята на мама и тати, лети из цялата къща, защото това е моята къща. Моята къща, в която живея.

Понелелник, 9 май, 2011

- До утре - казах така, че да му напомня, че е време да се разкара.

Клод Бастил спря на прага на кабинета ми.

- Голф този уикенд, Грей? - попита нагло, но така или иначе арогантността му бе в кръвта. Знаеше, че ще ме смаже.

Думите му всъщност бяха сипали сол в раната. Въпреки героичните ми напъни в салона тази сутрин персоналният ми треньор ми беше сритал задника. Само Бастил можеше да ме победи и сега искаше да продължи да ръфа като озлобено кръвожадно куче. Никога не съм обичал голф. Но толкова много бизнес сделки се правят на голф, а и трябваше да призная, че покрай Бастил определено ставам по-добър.

Погледнах над Сиатъл, зареях поглед към хоризонта и ме обзе онова чувство на сиво безразличие. Настроението ми беше мрач-но като времето. Дните не се различаваха. Сливаха се в моно-тонно прехвърляне на календара. Трябваше ми нещо ново. Бях работил целия уикенд и сега, в широкия затвор на офиса си, се чувствах неспокоен. Не би трябвало, не и след няколко игри с Бастил. Но беше точно така.

Истината беше една. Единственото, което можеше да ме заинтригува от доста време, беше да изпратя двете пратки до Судан. Което ми напомни, че Рос вече би трябвало да ми е пратила всички логистични данни. Къде се размотаваше, по дяволите? И с намерение да разбера какви номера ми играе, хвърлих око на графика си и посегнах към телефона.

Ох! Трябваше да изтърпя и онова шибано интервю с упоритата госпожица Кавана за студентския вестник. Кой дявол ме накара изобщо да се съгласявам?