E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

- Крисчън? - Опитах се да огледам лицата на хората. Търсех трескаво неговото.

- Идва след секунди, госпожо Грей.

След малко Крисчън стоеше до мен, облечен в сини дрехи. Стиснах ръката му и прошепнах:

- Страх ме е!

- Не, бебчо, не! Моята силна Ана не се страхува! - Той ме целуна по челото и от тона му разбрах, че нещо не е наред.

- Какво има?

- Моля?

- Какво има?

- Всичко е наред, бебчо. Само си малко изтощена. - Очите му горяха от... страх.

-Госпожо Грей, анестезиологът е тук. Ще ви направим епиду-рална упойка и след това ще продължим.

- Има контракция.

Коремът ме се сви като притиснат с метален колан. Мамка му! Това беше уморителното. Да поемеш цялата тази болка. Стисках ръката на Крисчън. Бях толкова изтощена. Упойката парализираше усещанията ми надолу, все по-надолу и по-надолу. Съсредоточих се върху лицето на Крисчън. Беше ужасно напрегнат, разтревожен. „Какво не е наред? Защо е такъв?“

- Усещате ли това, госпожо Грей? - Гласът на доктор Грийн се чуваше насечен, надробен, далечен зад перденцата.

-Кое?

- Значи не усещате.

- Не.

- Добре. Започваме, доктор Милър.

- Справяш се страхотно, Ана.

Крисчън беше много блед. По челото му беше избила пот. Страхуваше се. „Не се страхувай, Крисчън. Не се страхувай“.

- Обичам те! - прошепнах.

- О, Ана! - изплака той. - И аз те обичам! Толкова много!

Усетих странно придърпване. Нещо ново и различно. Крисчън погледна зад перденцата и застина някак удивен, като че ли гледаше чудо.

- Какво става?

- Обдишване. Добре.

И изведнъж... пронизителен ядосан плач.

- Имате син, госпожо Грей. Апгар тест, моля.

- Апгар тестът показва девет.

- Мога ли да го видя? - едва промълвих.

Крисчън изчезна за секунди и когато се появи, държеше в ръцете си нашия син. Беше увит в синя пеленка. Лицето му беше розово. Имаше следи от кръв и нещо бяло. Моето бебе, моята Точица...Теодор Реймънд Грей.

Погледнах Крисчън. Очите му плуваха в сълзи.

- Вашият син, госпожо Грей! - каза. Гласът му беше обтегнат от напрежение, пресипнал.

- Нашият син! - казах задъхано. - И е толкова красив!

- Да, красив е - каза той и целуна челцето му, на което се кипреше грамаден кичур черна коса.

На Теодор Реймънд Грей не му пукаше за суетнята наоколо. Плачът му беше стихнал, забравен, очите му бяха затворени и той вече спеше. Той беше най-красивото нещо, което бях виждала. Божествен! Заплаках.

- Благодаря ти, Ана! - прошепна Крисчън и очите му пак плувнаха в сълзи.

- Какво има? - Крисчън хвана брадичката ми и вдигна главата ми нагоре.

- Нищо, спомних си раждането на Тед.

Все едно го попарих с вряла вода. Той сложи ръце на корема ми.

- Не, няма да минавам през това отново. Директно цезарово сечение.

- Крисчън, аз...

- Не, Ана. По дяволите, едва не умря минали път. НЕ!

- Не е така. Не бях тръгнала да умирам.

- Не! - Тонът му не търпеше никакви възражения. Но когато ме погледна, очите му омекнаха. - Харесва ми Фийби. Хубаво име. - И потърка нос в моя.

- Фийби Грей?... И на мен ми харесва. - Усмихнах му се.

- Добре. Сега да приготвя подаръка на Тед. - Подаде ми ръка и слязохме на долния етаж. Беше развълнуван като дете. Цял ден бе чакал този миг.

- Дали ще му хареса? - Погледна ме тревожно.

- Разбира се, че ще му хареса. За няколко минути. Крисчън, той е само на две!

Току-що беше приключил със сглобяването на дървеното влакче. Беше го купил за рождения ден на Теди. Освен това беше поръчал на Барни да направи двата от трите двигателя да се движат със слънчева енергия. Като хелкоптерчето, което му бях подарила. И сега Крисчън нямаше търпение да дочака слънцето да се покаже, за да ги пробва. Тайничко предположих, че цялата дандания е най-вече защото Крисчън иска да си играе с влакчето. Коловозите и всички останали неща заемаха почти целия каменен под на верандата. На следващия ден щяхме да правим семейно парти за рождения ден на Тед. Щяха да дойдат Рей и Хосе и цялата фамилия Грей с най-новия си член - бебето на Кейт и Елиът. Ава беше само на два месеца. Очаквах с нетърпение да се видя с Кейт и да поклюкарстваме, а и да видя как й понася майчинството.