E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

Мразех интервюта - малоумни въпроси от устата на някой още по-малоумен идиот. Телефонът звънна.

- Да - извиках така, сякаш Андреа ми беше виновна. Реших да претупам интервюто.

- Госпожица Анастейжа Стийл е тук, господин Грей.

- Стийл? Не беше ли Катрин Кавана?

- Анастейжа Стийл, сър.

Намръщих се.

- Да влиза - казах. Знаех, че говоря като сърдит тийнейджър, но можех най-много да си го преместя от единия крачол в другия.

„Я да видим... Госпожица Кавана не може да дойде!“ Познавах баща й, собственик на „Кавана Медия“. Бяхме правили малко бизнес преди време и ми изглеждаше умно копеле, разумно човешко същество. Интервюто всъщност беше услуга към него. Естествено, после щеше да ми върне услугата, в удобен за мен момент. Трябва да призная, че изпитвах известно любопитство да видя дъщеря му и да се уверя дали крушата настина си пада до корена.

Изведнъж на вратата настана някаква суматоха, някаква рошава дълга коса с цвят на лешник, бели ръце и кафяви ботуши се хвърли с главата напред в офиса ми. Врътнах очи и едва потиснах обичайното си раздразнение от непохватността на хората. Станах и тръгнах към момичето, което се бе пльоснало на пода на четири крака. Хванах я за раменете и я вдигнах.

Ясни светлосини объркани очи. Погледна ме сконфузено. Очите й имаха необичаен цвят - невинни като синя пудра, и в един ужасен миг си помислих, че вижда вътре в мен. Почувствах се напълно разголен. Беше крайно изнервящо. Имаше дребно лице, беше се изчервила, невинна и чиста като роза. За миг се запитах дали и кожата й е такава бяла, перфектна и как ли би изглеждала иорозовяла и затоплена от ухапването на камшика. „По дяволите! Какви ги мислиш, Грей! Това момиче е много младо! Спри се!“ Тя ме гледаше с отворена уста и едва се сдържах да не врътна очи. „Да, да, да, знам, сладката ми, но това е само лице, а красотата обикновено е под кожата“. Как ми се искаше да спре да ме зяпа така и да се отърва от тези големи сини очи.

„Е, време е за шоу. Грей. Поне да се позабавляваме“.

- Госпожица Кавана? Аз съм Крисчън Грей. Ударихте ли се? Елате да седнете?

Ето, пак се изчерви. Поех контрол над положението и вече спокойно можех да я огледам. Беше нетипично хубава, смущаваше ме, и беше така свита, бледа, с огромна коса като махагон, която едва се побираше в ластичето, с което я беше вързала. Брюнетка. Мдаа... много хубава. Протегнах ръка за поздрав, а тя започна да се извинява и сложи малката си ръка в моята. Кожата й беше хладна и мека, но стисна ръката ми удивително здраво.

- Госпожица Кавана е болна и изпрати мен. Надявам се, нямате нищо против, господин Грей.

Гласът и беше тих, колеблив, мелодичен дори; и не спираше да мига насреща ми с дългите си мигли и да ме гледа с големите си сини очи. Не успях да прикрия смеха, който ме напуши, като се сетих как съвсем неелегантно нахлу в кабинета ми. Попитах за името й.

- Анастейжа Стийл. Уча английска литература с Кейт... с Кат-рин... така де... с госпожица Кавана в университета във Ванкувър.

Нервна, срамежлива, от онези, дето само четат. А и точно така изглеждаше. Облечена безобразно зле, скрила дребната си фигурка под раздърпан широк пуловер, леш клоширана кафява пола. „Боже, това момиче няма никакъв вкус за дрехи“. Започна да се оглежда нервно из офиса ми - гледаше къде ли не, само не и към мен. Всъщност умишлено избягваше да ме погледне, което беше наистина забавно.

„Е, как може тази жена да бъде журналистка? В нея няма нищо убедително, никакво самочувствие!“ Нервна, притеснена, но по някакъв чаровен начин мека, изпълнителна... да, подчинена. Поклатих глава, озадачен от посоката на мислите си. Казах някакви любезности и я поканих да седне. И тогава забелязах как дискретно се възхищава на картините в офиса. И преди да се спра, вече обяснявах.

- Местен художник. Тротън

- Прекрасни са. Извисяване на обикновеното до необикновено - каза замечтано, изгубена в изяществото на картините ми. Имаше деликатен профил, чипо носле, пълни устни, а думите й изразяваха точно моето отношение към тези картини. Извисяване на обикновеното до необикновено. Наблюдателно око. Тази госпожица Стийл можеше да се окаже и умна.

Съгласих се с нея и видях как руменината заля лицето й. Седнах срещу нея и се опитах да си събера мислите.

Тя извади от огромната си чанта някакъв измачкан лист и касетофон. „Господи! Тези не излязоха ли от употреба? С касетките? И колко е непохватна!“ Два пъти блъсна това проклето нещо върху маса „Баухаус“. Моята маса! Очевидно й беше за първи път, но нещо не ми се връзваше. И ми стана още по-смешно. Обикновено такива неща ме докарват до лудост, но сега едва прикрих усмивката си и за малко да хукна да й помагам с проклетия касетофон.