E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

Докато тя продължаваше да чупи пръсти и да се мъчи с касетофона, се замислих колко хубаво би било да усъвършенствам двигателния й апарат с една нагайка. Когато се ползва с вещина, може да накара и куците да проходят. Мисълта за тази... възможност ме накара да се почувствам неудобно и се размърдах в стола си. Тя ме погледна и захапа долната си устна. „Еба си, къде съм гледал досега? Как не забелязах тази уста!“

- Съ-съжалявам. Не съм свикнала с тези неща.

„Това е повече от очевидно, съкровище“. И въпреки иронията в мислите ми касетофонът й изобщо не ме интересуваше, защото точно в този момент не можех да откъсна очи от устата й.

- Не се тревожете. Имаме цялото време на света, госпожице Стийл - казах, понеже ми беше нужно малко време, за да се съвзема. „Грей... спри веднага!“

- Имате ли нещо против да запиша отговорите ви? - попита с очакване, обърнала откритото си лице към мен.

Сега вече беше наистина смешно.

- Питате ме сега, след толкова усилия да си нагласите касетофона?

Тя замига с големите си сини очи, изглеждаше съсипана. Стана ми съвестно. „Спри да се държиш като лайно, Грей!“

- Не, нямам нищо против - казах и никак не ми се искаше аз да съм причината за това изражение.

- Кейт, тоест госпожица Кавана, обясни ли ви каква е целта на това интервю?

- Да. Това интервю ще влезе в броя на вестника, посветен на завършващите тази година, понеже аз ще връчвам дипломите на церемонията.

„Защо се навих и на тая глупост?“ Но Сам от Връзки с обществеността ми каза, че било голяма чест, а Научният отдел в университета имал нужда от реклама, пък и да се поразшуми около дарението ми, за да се привлекат още инвестиции.

Госпожица Стийл, с очи колкото лицето й или лице колкото очите й, не знам как по-точно да кажа, че бяха много големи, мигна неразбиращо и... О! По дяволите! Тя ме разочарова! Не се ли беше подготвила за това интервю, нищичко ли не беше проверила? Поне това трябваше да знае. Кръвта ми се охлади. Беше... да, крайно неприятно. Не очаквах такова нещо. „Не очаквам такова нещо от никого, на когото отделям от времето си“.

- Добре. Имам няколко въпроса към вас, господин Грей. - И бутна кичур коса зад ухото си. Раздразнението ми мина.

- Така си и мислех - казах сухо. „Я да я поизпотим малко“. И тя, естествено, се сгърчи като по команда. После се посъвзе, изправи слабчките си рамене, наведе се, натисна бутона за запис и се намръщи, като погледна смачкания си лист.

- Вие сте толкова млад, а зад гърба си имате огромна империя. На какво дължите успеха си?

„Майко мила! Определено това момиче можеше да измисли по-нормален въпрос. Еба ти тъпия шибан въпрос. Нито грам оригиналност. Много съм разочарован“. Изплюх стандартния отговор за изключителните хора, за екипа, за хората, на които се доверявам. А всъщност аз не се доверявам на никого и не вярвам на никого. Как им плащам добре и всички тези глупости и безкрайни простотии... „Но, мила госпожице Стийл, простичкият факт в този случай е, че срещу вас седи един гений. Да, аз съм гений във всяко нещо, с което се захвана. Фасулска работа. Купувам разни зле управлявани компании, оправям ги, или ако са много зле, вземам активите им и ги препродавам изгодно. Нещата опират само до това, да можеш да прецениш коя става за оправяне и коя за продаване на парче и, разбира се, и до хората, които ангажираш с това. За да успееш в един бизнес, ти трябват хора, а аз мога да преценя характера на човека по-добре от всеки друг“.

- Може би просто имате повечко късмет - каза тя тихо.

Късмет ли? „Как може да ме дразни така? Късмет? Няма никакъв късмет в тая шибана работа, госпожичке Стийл“. Тя ме гледаше смирено, но защо този въпрос? „Никой досега не ме е питал дали имам късмет. Работа, здрава работа, да намеря хората, да ги държа до себе си, да ги наблюдавам как работят, да ги контролирам, да им давам втори шанс, ако си заслужава, а ако не - вън. Без съжаление, без размисъл. Ето това правя, и го правя добре!“ Но все пак реших да се държа прилично и да демонстрирам ерудиция

- изрецитирах й думите на любимия си индустриалец.

- Говорите като човек, който е обсебен от мисълта да контролира всичко и всички - каза тя, и изглеждаше напълно сериозна.

„Я да чуя пак?“

Може би тези невинни очи все пак можеха да виждат през мен. „Контрол е второто ми име“.