E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

- Каква е прогнозата? - попита хладнокръвно Крисчън.

- Трудно ми е да направя прогноза в момента, господин Грей. Възможно е да се възстанови напълно, но наистина отсега нататък това е в божиите ръце.

- Колко време ще го държите в кома?

- Зависи как ще реагира мозъкът. Обикновено седемдесет и два до деветдесет и шест часа.

„О, толкова дълго!“

- Мога ли да го видя? - прошепнах.

- Да, след около половин час. Преместват го в интензивното отделение на шестия етаж

- Благодаря ви, докторе.

Той се обърна и ни остави.

- Е, поне е жив - прошепнах и сълзите ми пак потекоха.

- Седни - каза нежно Крисчън.

- Татко, мисля, че трябва да тръгваме. Трябва да почиваш. Няма да разберем нищо повече в близките часове - каза Хосе на баща си, който го гледаше с празен поглед. - Може да се върнем довечера, след като си починеш. Може ли, Ана? - И ме погледна умоляващо.

- Разбира се.

- В Портланд ли ще останете? - попита Крисчън и Хосе кимна.

- Имате ли нужда от транспорт?

- Ще вземем такси.

- Люк ще ви закара.

Сойър се изправи. Хосе изглеждаше объркан.

- Люк Сойър - поясних аз.

- О... разбира се. Да, много мило. Благодаря, Крисчън.

Станах и прегърнах господин Родригес и Хосе.

- Трябва да си силна, Ана - каза Хосе в ухото ми. - Той има здрав и силен организъм. Има всички шансове да се оправи.

- Надявам се. - Прегърнах го силно, свалих якето му от раменете си и му го подадох.

- Задръж го, ако ти е студено.

- Не, вече съм добре. Благодаря. - Погледнах притеснено Крисчън.

- Ако има промяна или нещо ново, ще ви се обадим веднага

- казах, докато Хосе буташе инвалидната количка към изхода. Сойър му отвори вратата.

Господин Родригес вдигна ръка да спрат на прага и каза:

- Ще се моля за него, Ана. - Гласът му трепереше. - Беше толкова хубаво да го видя отново след всичките тези години. Той е верен приятел.

- Знам.

И тръгнаха. С Крисчън останахме сами. Той ме погали по бузата.

- Много си бледа. Ела! - Седна и ме сложи да седна в скута му. Свих се в него, потисната и нещастна заради случилото се с Рей, и в същото време благодарна, че съпругът ми е до мен да ме утеши. Той нежно ме погали по косата.

- Как е Чарли Танго след ремонта? - попитах.

Той се усмихна и каза гордо:

- Убиец!

И това „убиец“ ме накара да се усмихна нормално за първи път от векове. Изгледах го удивена.

- Убиец?

- В един филм го чух този израз. Грейс го харесва. Мисля, че го имам на блурей у дома. Можем да го гледаме и да се опипваме.

- Целуна ме и пак се усмихнах.

- Сега мога ли да те убедя да хапнеш нещо? - попита Крисчън.

Усмивката ми изчезна.

- Не сега. Първо искам да видя Рей.

Той се напрегна, но не каза нищо.

- Как са тайванците? - опитах да сменя темата.

- Доста сговорчиви.

- В смисъл?

- Бяха така добри да ми продадат корабостроителния си завод на половината от цената, която бях склонен да платя.

„Купил е корабостроителен завод?“

- Това е хубаво.

- Да, хубаво е.

- Но аз мислех, че имаш корабостроителен завод тук.

- Имам. Ще използваме онзи за монтажни дейности. Ще правим корпусите там. Ще излиза по-евтино.

- Ами хората, които работят тук? Много ще останат без работа.

- Ще ги прехвърлим там. Ще се постараем да не останат без работа. - Целуна косата ми и добави: - Ела сега да видим Рей.

Интензивното на шестия етаж беше голо, стерилно, чуваха се тихи шепнещи гласове и пиукането на десетки уреди. Имаше четирима пациенти, всеки в отделно помещение с много техника и апаратура. Рей беше в дъното на коридора.

Изглеждаше така малък в огромното легло, с цялата тази техника наоколо. Беше шокиращо. Моят баща никога е бил така безпомощен, така малък. В устата му имаше тръбичка. В ръцете му бяха забити системи. На пръста му беше сложена някаква щипка. Вяло се зачудих за какво е. Кракът му беше над чаршафа, в гипс. Един от мониторите показваше сърдечната му дейност. Бип...бип.. бип... Сърцето му биеше стабилно, здраво. Това поне можех да разбера. Бавно се приближих. Гърдите му бяха увити в бинт, чак до кръста. Надолу беше покрит с чаршаф.

Видях, че тръбичката в десния край на устата му води до нещо като вентилатор. Вкарваше въздух, изсмукваше го, пак вкарваше, пак засмукваше с всяко бип... бип... бип... Четирите линии на монитора се движеха равномерно. Рей все още беше с нас! „О, татко!“

Макар че устата му беше изкривена от тръбичката, той изглеждаше спокоен, дълбоко заспал.

Дребничка медицинска сестра застана до леглото и провери показателите на монитора.