E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

По дяволите! Чарли Танго беше излязъл от ремонт, а последния път, когато бе летял с него...

- Имам среща с едни хора от Тайван. Не мога да ги разкарам. Тая сделка я ковем от месеци.

Защо не знаех нищо за това?

- Ще тръгна веднага щом приключа с тях.

- Добре - прошепнах. Исках да му кажа да не се притеснява, да остане да си свърши работата в Сиатъл, но истината беше, че исках да е с мен.

- О, бебчо! - прошепна той.

- Всичко ще е наред, Крисчън. Поне е мен всичко ще е наред. Свърши си работата. Не бързай. Не искам да се тревожа и за теб. И внимателно с хеликоптера.

- Да, ще внимавам.

- Обичам те.

- И аз те обичам, бебчо. Ще съм с теб веднага щом свърша. Люк обаче да е до теб непрекъснато.

- Да, разбира се.

- До скоро.

- Чао. - Затворих. Не знаех нищо за бизнеса му. Каква работа имаше с някакви от Тайван?

Бях идвала в спешното. Беше на втория ми работен ден в „Клейтън“. Паднах от стълбата и си изкълчих крака. Помня как Пол Клейтън се суетеше, как не изпускаше възможността да ме опипва. Потръпнах.

Сойър спря пред входа и скочи да ми отвори вратата.

- Ще ида да паркирам и ще дойда.

- Благодаря, Люк.

Той кимна и аз хукнах към спешното - пълно е народ, суматоха, движение. Момичето на рецепцията ми се усмихна вежливо. След няма и минута намери къде са настанили Рей и ме прати при операционната на третия етаж.

- Благодаря ви - казах, докато се мъчех да запомня как да стигна дотам.

„Боже, помогни му! Нека се оправи! Моля те!“

Асансьорът беше адски бавен. Спираше на всеки етаж. Опитвах се със силата на мисълта си да го накарам да се движи по-бързо, гледах с омраза хората, които влизаха и излизаха и ми пречеха да стигна до баща си.

Най-сетне, след хилядолетия, вратата се отвори на третия етаж. Хукнах към друга рецепция. Имаше много медицински сестри със сини престилки.

- Баща ми. Реймънд Стийл. Приет е тук. Мисля, че е в четвърта операционна. - Дори докато го казвах, ми се струваше, че всичко е само лош сън.

Сестрата погледна компютъра.

- Да, тук е от два часа. Ще съобщя на екипа, че сте тук. Чакалнята е ето там. - И посочи една бяла врата, надлежно обозначена с големи сини букви „Чакалня“.

- Той... как е? - Опитах се да накарам гласа си да спре да трепери.

- Ще се наложи да изчакате някой от екипа да ви даде информация.

- Благодаря - казах, но цялото ми съзнание пищеше: „Искам да знам сега!“

Отворих вратата на подредената чиста чакалня. Господин Родригес и Хосе бяха там.

- Ана - каза с пресипнал глас господин Родригес. Ръката му беше гипсирана, бузата му охлузена. Беше в количка. Единият му крак също беше гипсиран. Опитах се да го прегърна.

- О, господин Родригес! - проплаках.

- Ана, миличка! - Той ме потупа по гърба с гипсираната си ръка. - Толкова съжалявам...

О, не!

- Недей, татко - каза му Хосе и ме прегърна силно.

- Хосе! - И се предадох. Сълзите, които бях сдържала, страхът, напрежението, болката в сърцето ми... всичко ме заля и избликна.

- Не плачи, Ана. - Хосе нежно погали косата ми. Обвих ръце около врата му и заплаках. Дълго останахме така. Бях толкова благодарна, че е тук. Господин Родригес ми подаде кърпичка.

- Това е господин Сойър. Охраната ми - представих Люк, щом дойде. Той кимна вежливо на Хосе и господин Родригес и седна в ъгъла.

- Седни, Ана - каза Хосе и ме поведе към един от пластмасовите столове.

- Какво стана? Как е той? Какво му правят?

Хосе вдигна ръка да спре пороя от въпроси и седна до мен.

- Още нямаме никаква информация. Тримата отидохме на риба до Астория. И някакъв шибан пиян задник ни удари.

Господин Родригес се опита да се намеси, започна да се извинява.

- Спокойно, татко! - каза рязко Хосе. - На мен ми няма нищо, две охлузени ребра и малко си ударих главата. Татко... татко е със счупена китка и крак. Но колата се вряза откъм страната на Рей.

„О, не. Не...“ Краката ми се парализираха. Побиха ме тръпки само като си представих какво ли става в операционната.

- Първо ни заведоха в държавната болница в Астория, но решиха, че Рей трябва да бъде докаран тук. Не знаем какво става. Чакаме да ни кажат.

Разтреперих се.

- Студено ли ти е, Ана?

Кимнах. Нито блузата ми без ръкави, нито лекото ми лятно сако топлеха. Хосе бързо свали коженото си яке и ме наметна.

- Да ви донеса ли чай, госпожо? - попита Сойър. Кимнах с благодарност и той излезе от чакалнята..

- Защо сте отишли за риба чак в Астория? - попитах.

Хосе сви извинително рамене.

- Там е хубаво за риболов. Исках да прекарам малко време с татко, преди да ми започнат лекциите. А и нали ми е последната година в университета...