Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Искаше всичко да свети от чистота. Просто за всеки случай.

— Слушай, какво беше онова за Голоаз?

— Той мисли, че нашата международна база данни би трябвало да включва не само престъпници. Помоли за имената на магьосниците в компютърната индустрия.

Тя помисли малко и се съгласи:

— Може и да е прав, Питър. Работата никак не е малко, но според мен е хубаво да се свърши.

— Нашите служители вече събират информацията.

— Как ще подходите?

— Лем Крайдър ще изготви досиетата на автономен компютър. Изпратили сме хора във всички професионални компютърни и комуникационни асоциации. Първоначалните данни могат да се вземат от разните му там годишници, журнали и прочие. Крайдър ще отсее плявата и ще прехвърли останалото на дискети.

— Не ти ли се струва, че задачата е извън компетенцията на Управлението? Все пак нямате право на дейност на територията на страната?

— Пет пари не давам! — ядоса се той. — Ситуацията е повече от критична. Пък и в крайна сметка досиетата ще се използват зад граница.

— Защо не поискаш сътрудничество с ФБР? Така поне ще си имаш извинение, ако журналистите успеят да надушат нещо.

Усмивката му изчезна за момент.

— Защо ми се струва, че съвместната работа между Управлението и Бюрото отива прекалено далеч?

Луан едва се сдържа да не избухне. Понякога Мартин беше наистина арогантен!

— Питър, аз също се тревожа за станалото. Прав си. Исках да изпратя агентите си при теб, за да получа достъп до информацията. Но ако държиш да не я споделяш с нас, проблемът си е твой.

— Аз…

— А и с твоя ранг едва ли ще искаш да обсъждаш нещата с дребен, служител като мен. По-добре говори с шефа.

— Луан…

— Заета съм. Ще се видим по-късно.

Двамата се гледаха няколко секунди, после той кимна и излезе.

На вратата веднага се появи Сесили Амброуз.

— Имам новини.

— Добри или лоши?

— Не са добри.

— Продължавай.

— Прегледа ли сутрешния брой на „Ю Ес Ей Тудей“?

— Не.

Агент Амброуз описа статията за „AT&T“ и опровержението на втора страница.

— Обадих се на издателя, отговорен за икономическата информация. Той твърди, че днес имат пълен контрол над ситуацията. Утре проблемът ще излезе на първа страница.

— Провери какво става на борсата!

— Добре. Има и още нещо. От „Ем Си Ай“ се обадиха и докладваха за пробив в управленските файлове. Оставено е съобщение.

— Съобщение?

— За управителя. Цитирам: „Ха-ха, задник.“

— Включи това в досието, Сесили. Ако не е имитатор, имаме късмет. Това е един от редките случаи, когато е показано отношение и емоционалност. — Останалите бяха инцидентът с Швейцарския червен кръст и предупреждението. Поне толкова бяха отбелязани със символа на намръщеното лице.

— Съобщението подписано ли е по някакъв начин?

— Не мисля.

— Значи може и да е имитатор.

— На кого да изпратя копие от доклада?

— На Мартин от Управлението. — Ръсел хвана облегалките на стола си и се изправи. — Ако някой ме търси, ще се върна след около двадесет минути.

Мина през залата и се отправи към асансьорите. След четири минути вече беше в контраразузнавателния отдел.

Специален агент Майкъл Уингстром беше в кабинета си. Луан почука на рамката на вратата и той вдигна глава.

— Хей! Та това е Луан!

— Здрасти, Майк. Ще ми отделиш ли секунда?

— За теб винаги. Влизай.

Тя седна на един от двата свободни стола.

— Имаш ли подръка нещо за писане?

Уингстром взе една химикалка и драсна в полето на бележника си.

— Да, пише.

— Метър и седемдесет, сламеноруса коса, подпухнало лице — повтори тя описанието на Конрад. — Наближава петдесетте, около седемдесет и пет килограма. Мисля, че е американец, акцент от средния запад — Индиана, Охайо. Видян за последен път на летището в Далас, облечен в сив костюм и черни ботуши.

— Шпионин ли е? — попита Уингстром, докато записваше подробностите.

— Точно това бих искала да разбера.

— Каква е историята?

— Следеше ме.

— Без майтап?

— Без майтап. Имах среща с информатор. Наложи се да притисна малко мъжа, за да успее моят човек да се измъкне.

Уингстром се ухили.

— Сигурен съм, че оня никога няма да го забрави.

— Той знаеше коя съм. Чакаше ме.

— Добре. На кого се обади, че отиваш в Далас?

— Ами на Монтгомъри. На шефа. На Рик Веласкес от Агенцията за национална сигурност. — Беше ли споменала за Далас на Питър? Не. — Това е.

— Много ли ти трябва отговорът? Тоест сигурно ще се наложи да говоря с Монтгомъри и Веласкес. Обаче съгласи се, че не мога да разпитвам директора.