Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Целта беше да се открие евентуалното нашествие навреме, без натрапникът да може да ги забележи.

— Надявам се все пак да постигнем нещо — каза тя.

— Идеята ти никак не е лоша, Луан. Ако се бяхме опитали да наблюдаваме системите оттук, едва ли щяхме да успеем. Мисля, че той ни наблюдава, когато се включим в мрежата.

— Мислиш ли, че имаме някакъв избор, Дарел? Чака ни цял куп рутинна работа.

— Ще се справим. Защо не поискаш хора от другите отдели?

— Ще го направя. — Тя записа идеята в бележника си.

Телефонът иззвъня.

Тя вдигна слушалката.

— Ръсел.

— Крейг Мофит, специален агент в Сиатъл. Заместник-директорът ми каза да ви се обадя.

— Не искам да слушам още лоши новини, Крейг.

— Електрическата мрежа на „Пасифик Нортуест“ току-що беше изключена.

— О, по дяволите! Много ли е зле?

— Намирам се в центъра на Сиатъл и гледам навън през прозореца. Тук е малко след седем сутринта, има и мъгла. Обаче не виждам никаква светлинка. Светофарите също не работят.

— Колко голям е засегнатият район? Имате ли информация?

— Според първоначалните доклади Монтана и Айдахо са в същото положение. Може би и северната част на Невада. Електрическите компании правят каквото могат, но са сигурни, че проблемът е в компютрите.

— И още как.

— Много е страшно — каза Мофит. — Животът на хората е в опасност.

— Знам.

— Тогава направете нещо — каза Мофит и затвори.

Автобусът докара Тим и Ърлийн вкъщи много преди времето за обяд. Децата бяха развълнувани, защото днес училището беше приключило по-рано.

— Няма осветление, мамо! Нищо не свети! Госпожица Дикерсън не можа да включи прожекционния апарат.

Шарлийн Ингерсол вече беше разбрала. Ранчото се намираше на шестнадесет мили от Тедфорд, Небраска, и също беше без електричество. Хладилникът не работеше, въпреки че това едва ли имаше някакво значение. Беше преместила млякото, сладоледа и месото на задните стълби, където температурата по обяд беше двадесет и три градуса под нулата и северният вятър навяваше снега срещу стената на къщата.

Готварската печка беше електрическа, така че вечерята щеше да бъде студена, освен ако Майк не запали грила навън. Той работеше на газ.

Това, което истински я тревожеше, беше отоплението. Парното също работеше на газ и се захранваше от големия резервоар до хамбара. Тя провери. Котелът си беше наред, но помпата не помръдваше.

А в къщата започваше да става студено.

— Обсъждали сме тези неща многократно, господин председател.

— Не и пред тази комисия, доктор Веласкес — каза председателят на бюджетната комисия. — Ако се съди по случилото се, време е да се заемем сериозно с проблема. И то бързо.

Рикардо Веласкес вече не помнеше колко пъти беше говорил пред най-различни държавни комисии за компютрите и нуждата от сигурност на системите. Фактът, че влиятелната бюджетна комисия беше решила да се заеме със случая, означаваше, че засегнатите избиратели бяха попритиснали представителите в Конгреса. Конгломератите притежаваха милиарди долари и заплашваха да бойкотират избирателната кампания, ако някой не защити търговските им интереси в мрежата и телефонните системи.

Веласкес беше повикан пред комисията съвсем изненадващо едва в девет и половина сутринта. Може би същото се отнасяше и за представителите на ЦРУ Пентагона и министерството на финансите, които седяха зад него от дясната му страна.

Отляво бяха представителите на другия фронт. Веласкес позна Джо Вилапанда от комитета за защита на данъкоплатците, създаден от Ралф Нейдър и познат повече като ТАП 23 23 Taxpayer Assets Project. — Б.пр. . Имаше също хора от фондацията за електронни граници и от организации, които бяха готови да се противопоставят при най-малкия намек за контрол на мрежата. Никой от тях вероятно не беше поканен или призован като Веласкес, но те разполагаха с източници на информация почти навсякъде. Всеки път, когато думата Интернет беше дори и прошепната на Капитолийския хълм, те сякаш се материализираха от нищото.

Преди години имаше една предприемчива конгресна комисия, чиято избирателна кампания се финансираше от „Уест Пъблишинг“. Издателството се занимаваше с юридическа литература и вероятно по негово настояване комисията успя да вмъкне един мъничък текст в невинния на пръв поглед законопроект за съкращаване на администрацията. Текстът предлагаше приватизирането на някои правителствени бази данни. По-точно правителството трябваше да ги продаде на „Уест Пъблишинг“, а то от своя страна щеше да предостави информацията на заинтересовани клиенти срещу заплащане. Законопроектът получи одобрението на представителите и беше прехвърлен в комисията в Сената, която подготви гласуването му само след рекордните четири дни. Непрекъснато бяха изтъквани положителните му страни, а именно премахването на някои съществуващи бариери и ускоряването процеса на правораздаване. Никой не си направи труда да забележи, че законопроектът е в противоречие със закона за свободата на информацията и че въпросните бази данни се изграждат с парите на данъкоплатците. Хората не искаха да плащат два или три пъти за информация, която правителството събираше с техните пари и която по право вече им принадлежеше.