Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

— И какво от това?

— Ами ако това оръжие попадне в други ръце?

Централната улица в Боулдър бързо се пълнеше с жени и мъже, чиито половинки вече бяха заели местата си зад бюрата в лабораториите на „Ай Би Ем“, „Сторидж Тек“, „Бол Аероспейс“ или университета в Колорадо. Те работеха, за да спечелят пари, които малко по-късно щяха да се превърнат в потребителски разходи за този социален сегмент.

Кейси Конрад… По дяволите! Отново мислеше за себе си като за Конрад! Та той изобщо не се интересуваше от икономическия цикъл. Не беше от хората, които биха обикаляли магазините в търсене на последния модел дънки или машина за еспресо. Е, може би проявяваше известна суетност по отношение на хардуера, но то си беше напълно разбираемо. Тази индустрия се развиваше с шеметна бързина. Първата фаза беше продължила тридесет години, втората — само десет. Третото поколение схеми бяха заменени с четвърто след още пет години. Не беше далеч времето, когато хората, които сериозно се занимаваха с компютри, щяха да подменят оборудването си няколко пъти годишно.

Конрад не обичаше да зяпа по витрините. Той мина по дългия коридор, без даже да погледне малките котенца или зимните модни аксесоари. Зави наляво по главната пряка. Когато пазаруваше, той никога не се отклоняваше от набелязаното. Днес трябваше да свърши две неща. Може би и трето. За последното още се колебаеше.

Кабелът и свързващите елементи за триметровата секция на Международната телефонна и телеграфна компания на Джак Крейн, които вятърът беше повредил, вече бяха купени от „Макгъкинс“ — магазин от известната верига за хардуерни продукти.

Той мина по алеята и се отправи директно към магазина „Уолдънбукс“. Влезе вътре и без да се оглежда, отиде до щанда и попита за последната книга на Хауърд Рейнголд. Продавачът хвърли един поглед на брадясалото му, съсредоточено лице и веднага каза:

— Сега ще я донеса.

Рейнголд беше журналист, който работеше за „Уел“ в Сосалито. Той неуморно бдеше за правителствени и търговски намеси в мрежата и беше отявлен защитник на виртуалното общество. Конрад с интерес следеше работата му.

Той плати за книгата в брой, тръгна към хранителния сектор и си купи чаша кафе. Хората се блъскаха край него и засилваха клаустрофобията му. Вече отдавна беше разбрал, че не е социално същество. Не искаше да бъде една от многото човекомравки. Предпочиташе да ги наблюдава отстрани. И сега гледаше щастливите им лица, когато носеха найлоновите си чанти с надписи „Гап“, „Сиърс“ или „Кинис“.

Откъде идват всички тези хора? Наистина ли има нужда от тях?

Той се настани на една от малките масички и се опита да помисли за бъдещето си, докато отпиваше от кафето си. Перспективите изобщо не му харесваха.

Като Джак Крейн той вече беше успял да получи известна стабилност. Не му се ходеше никъде, камо ли пък в затвора. Животът му беше еднообразен, но за това пък предвидим. Тъкмо започваше да се забавлява и не искаше усложнения.

Мислех, че може и да ти хареса.

И точно сега изскочи оная кучка Ръсел и започна да го предизвиква.

Няма нужда да доказвам способностите си на някого.

По дяволите, нима не им беше показвал многократно на какво е способен?! Имаше време, когато държеше останалите да се възхищават на начина му на действие. Не и сега.

Единствено неговото мнение беше от значение. Останалите не го интересуваха.

Нали така?

Допи кафето си, хвърли чашката в кошчето за боклук и тръгна към изхода. Когато видя телефона, краката му омекнаха. Веднага се разколеба. Погледна към телефона.

Тръгна към вратата.

Погледна към телефона.

Обърна се, измъкна малък бележник от джоба на шубата си и вдигна слушалката. Намери един телефонен номер и номера на кредитната карта на Макс Едълман, който имаше сметка в Канзас Сити, Мисури.

Набра цифрите и пъхна няколко монети в процепа.

— Добър ден. Тук е Джим. С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да си открия сметка при вас.

— Много добре. Кажете номера на кредитната си карта? Конрад използва личността и номера на картата на Едълман, както и допълнителния телефонен номер, открит специално за случаи като този. Мъжът в Купъртино, Калифорния, прилежно ги записа и попита:

— Как да се обръщаме към вас?

— Ренегата.

Пауза.

— Знаете ли, че името е използвано?

— Знам.

— Нали не сте…