Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

— Записахте ли всичко, което ви трябва?

— Да, шефе.

Той затвори. Чувстваше се някак особено.

Не беше планирал това обаждане.

Не съвсем.

Наистина ли не беше?

— По дяволите!

Ръсел тръшна слушалката.

Монтгомъри стоеше до вратата и чакаше да приключи разговора.

— Какво има пак?

— Обади се шефът. Някой е прецакал входните вериги на „Саутуестърн Бел“ в Арканзас.

— Много ли е зле?

— Всеки разговор от администрацията и кабинета на губернатора се насочва директно към службата за семейно планиране, хуманитарните служби, специалните горещи телефонни линии за самоубийства и други социални организации.

— Някой е решил, че в Арканзас трябва да обръщат повече внимание на нуждите на хората.

— Да, Дарел. Проблемът обаче е, че не е бил нашият човек. Монтгомъри влезе в кабинета.

— Имитатор?

— Точно така.

— Е, рано или късно щеше да се случи.

— Ако продължава, ще ни провали разследването — възмути се тя. Щяха да преследват толкова фалшиви следи, че накрая истинската можеше да се изгуби.

— Как разбрахте, че не е бил той?

— Инженерите от „Бел“ са наблюдавали системите непрекъснато. Явно случилото се преди два дни им е дало добър урок. Така са успели да забележат натрапника. Проследили са телефонния номер, от който се е обадил. Полицията го е хванала на местопрестъплението. Бил е само на тринадесет години.

— По дяволите!

— Хлапето е убедено, че действията му са в полза на социалната справедливост. Претендира, че не е извършено никакво престъпление.

— Може би, ако живееше в Литва.

Тълкуването на подобни случаи наистина можеше да се окаже проблем. Мрежата не признаваше национални граници. Голяма част от страните изобщо не разполагаха със закони, предвиждащи наказания за престъпления като намесата в компютрите на телефонна компания например. Дори някои от световните суперсили отказваха да признаят, че техни граждани се занимават с пиратски записи на защитен софтуер, както и други литературни и художествени произведения. А ако съществуваха подходящи закони, правителството на Съединените щати едва ли можеше да преследва чужди граждани извън собствената си територия. Опитите да се охранява мрежата можеха да се сравнят с усилията на петгодишно дете да хване двестакилограмово прасе.

— Ако има господ — каза агент Монтгомъри, — ще ни даде закони, които биха позволили да осъдим родителите. В крайна сметка именно те носят отговорността за деянията на детето си.

— Двамата с теб няма да го доживеем, Дарел.

Малкият Джими е толковаумен! Страшно се гордеем с него! Луан беше чела докладите. Малкият Джими беше пораснал, без даже да подозира, че е възможно да се живее и без компютри. Киберпространството беше неговият истински дом, което обаче не можеше да се каже за родителите му. Те бяха твърде объркани и изобщо не разбираха какво точно се случва, когато Джими седи пред клавиатурата до четири-пет часа сутринта. По-лошо, те не искаха и да разберат.

— Тази седмица ме научи никога нищо да не планирам.

— Добра идея. Как върви работата? — Ръсел кимна към залата.

— Горе-долу. Още сме в процес на опознаване.

Тя и Веласкес бяха решили да обединят силите си за решаване на проблема. Отначало идеята не се прие от преките им шефове. После се намесиха Белият дом и директорът на Централното разузнаване и нещата се оправиха. Ръсел беше изпратила половината от хората си в Агенцията за национална сигурност. Оттам пък бяха дошли около двадесет от учените на Рик. Към тях се бяха присъединили и няколко души от научния отдел на ЦРУ Пентагонът твърдо стоеше зад гърба на административния директор, който пък имаше влияние върху самия президент. В министерството на отбраната твърдо бяха решили да се оправят сами. Не можеха да позволят на никого да се рови в супертайните им.

Което си беше направо смешно. Един полковник на своя глава беше подшушнал този факт на директора на Централното разузнаване. Полковникът сигурно никога нямаше да види генералски звезди на пагоните си.

— Получи ли списъка? — попита тя.

— Само част от него.

Монтгомъри отиде до бюрото и й подаде листа, после се настани на един от столовете.

Ръсел го прегледа набързо.

— Включени ли са и хората от Мийд?

— Да. Преди четиридесет минути говорих с Рик. Съгласен е.

Бяха решили да съставят петнадесет екипа от по трима души. Агент от отряда по компютърни престъпления с изследователски познания и влияние върху изпълнителните органи, компютърен специалист от Агенцията за национална сигурност, запознат с методите на декодиране, и представител на ЦРУ Екипите трябваше да започнат работа в петнадесет от най-важните управлявани от компютри центрове — Федералния резерв, Суперкомпютърния център в Сан Диего, „Пасифик Бел“, информационния център в Белия дом, системата за резервации на „Юнайтид Еърлайнс“ и прочие.