Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

— Права си, Сесили. Продължавай проучването.

— Какво ще правим с доклада? — подсети я Дарел.

— Ще изпратим копие и на Грей. Ако го познавам добре, той сам ще ни предложи списъка с абонатите.

Монтгомъри сви рамене.

— Докъде стигнахте със заподозрените?

— Намалихме броя им до двеста. Искаш ли да се съсредоточим върху югоизточния район?

— Все още не смятам, че географията е от някакво значение, Дарел.

— Ясно.

— Пък и не съм сигурна, че сме на правилната следа. Решението да търсим сред традиционните хакери беше базирано на предишния ни опит и преди две седмици ми изглеждаше логично. Но може би международната група има право. Те се концентрират върху хора от компютърната индустрия.

— Значи вместо да стесним кръга, трябва да го разширим?

— Да, за съжаление. Как върви работата на екипите?

— Ами като се вземе предвид ситуацията на юг — отговори Монтгомъри, — ще се наложи да ги разделим, за да наблюдават повече системи. Така ще имаме малък шанс да го спрем навреме, ако се появи.

— Но не и ако активирането е предварително заложено във вирусната програма. Да кажем за трети. Или четвърти.

Луан остави хората си да обмислят бъдещите възможности и се отправи към кабинета на директора. Обясни на секретарката, че е спешно, и веднага беше приета.

— Здравей, Луан. Надявам се, че ми носиш добри новини.

— Не съвсем, сър. — Тя му подаде листа и остана права до бюрото му. Напрежението беше голямо.

Въпросите заваляха бързо.

— Кой е информаторът?

— Кърк Кейси Конрад.

— Престъпник?

— Излезе от затвора преди две години. Аз го вкарах там.

— Може ли да се разчита на него?

— Според мен, да, сър.

— Изпрати го.

Тя излезе от кабинета му с въздишка на облекчение. Трите въпроса, от които най-много се страхуваше, като по чудо й се разминаха — доколко е замесен Кърк Конрад, кой още знае за него и какво общо има Грей.

Върна се в залата, нареди на Дарел да изпрати доклада по факса и влезе в кабинета си. Предстоеше й един особено неприятен телефонен разговор.

Казаха й, че Грей ръководи важно съвещание. Луан настоя, обясни, че е ужасно спешно, и след няколко минути успя да ги накара да го повикат.

— Здравей, Луан.

— Май имате някакви проблеми?

— О, сложна история. Вътрешна криза, свързана с политиката на компанията.

— Нат, всеки момент ще получиш един доклад по факса. Искам, когато го прочетеш, да не ми затваряш телефона.

— Толкова ли е страшно? — засмя се той.

Но като прегледа копието, престана да се шегува.

— Искаш ли да се оттегля от комисията и работата си на консултант? — попита Грей след дълго мълчание.

— Много ли си сърдит?

— В момента, да. Но не съм този, който ви трябва.

— Тогава няма защо да се оттегляш. Опитай се да ме разбереш. Всички следи водят към теб. Вече започнахме разследване.

— Това не ме притеснява, Луан. Нито аз, нито хората ми имаме причина да се тревожим. Прав ли съм?

— Ако не беше така, щях ли да говоря с теб?

— Ясно. В интерес на истината, аз също бях в системата снощи и станах свидетел на контакта. Знам, че сигурността на мрежата ни е нарушена, но повярвай ми, бях готов да се закълна, че това е невъзможно. Значи информаторът ти е влязъл?

— Да.

— Бих дал всичко, за да разгледам програмата му.

— Не мисля, че някога ще стане.

— Предполагам.

— Виж, Нат, ще ти бъда страшно благодарна, ако не споменаваш на никого за него и за това, че е бил вътре в системите ви.

Той се поколеба.

— Добре, така да бъде. Искаш ли абонатите?

— Разбира се.

— Ще ти ги изпратя още тази вечер. Вече нямам доверие на собствената си мрежа! Ще се изненадаш, но аз също ги прегледах обстойно. Според мен списъците са променени. Един от двамата снощи не си е губил времето.

— Значи телефонните номера няма да ни доведат доникъде?

— Само ще си загубите времето, Луан. Не можеш да си представиш колко обаждания имаме. За последните десет-дванадесет дни са над тридесет хиляди.

Все едно да търсиш игла в купа сено.

— Добре, Нат. Благодаря за разбирането. Исках само да знаеш, че съм на твоя страна.

— Оценявам загрижеността ти.

Но не звучеше много искрено.

Значи беше главният заподозрян на ФБР?

И най-лошото — изобщо не му пукаше.

Вероятно защото не беше заплашен ни най-малко. Само виновните имаха гузна съвест.

След завръщането си от Швейцария Грей беше станал особено апатичен. Вече нищо не можеше да го развълнува. Дори случаят с Намръщения, който трябваше да събуди у него интерес поне от професионална гледна точка, сякаш изобщо не го засягаше. Даваше си сметка, че не е допринесъл с нищо за разследването. Е, тогава ще им върне таксата от един долар годишно.