Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

— На пода! Веднага!

— Вижте, агент… Нека ви обясня…

— Веднага, по дяволите!

Очите му се стрелнаха към пистолета й. Вероятно се опитваше да прецени възможностите. Свлече се на колене и легна по очи на пода.

Луан насочи браунинга към главата му и се приближи предпазливо.

— Доктор Уилкинс? Бихте ли дошли за малко?

Възрастният мъж се появи на прага. Очите му се разшириха от изненада.

— Не разбирам…

— В десния джоб на сакото му има пистолет. Подайте ми го, ако обичате.

— Но, агент Ръсел, това е ваш колега!

— Мога ли да разчитам на показанията ви, докторе?

— Хей, чакайте малко! — викна мъжът.

— Вземете пистолета, докторе.

Уилкинс бръкна в джоба му и с очевидно отвращение й подаде полуавтоматичен „Берета“. Тя го прибра.

— А сега документите.

— Момент моля! — Мъжът се надигна.

Луан направи две крачки напред и силно го ритна с десния си крак. Тъй като беше обута с маратонки, ударът не можа да го зашемети. Той отново залепи лицето си за пода.

Палецът й започна да пулсира.

Уилкинс откри документите в същия джоб.

Луан набързо ги прегледа. Или бяха истински, или съвършена фалшификация. По-вероятно второто, реши тя.

— Няма начин да не успеем да свалим отпечатъци от това.

— Ръсел, нека се договорим — помоли той.

— А сега бавно, само с едната ръка изпразни всичките си джобове!

Операцията отне известно време. В купчината имаше дребни монети, кибрит, ключове и портфейл. Тя ритна нещата по-надалече и вдигна портмонето.

— Норман Грегъри Спенсър. Може би това е истинското ти име? Нищо, ще свалим отпечатъци и оттук.

Хвърли му ключовете.

— Изчезвай, Норман Грегъри.

Той вдигна глава.

— Какво?

— Чу ме много добре.

— Ами портфейла и…

— Конфискуват се от правителството на Съединените щати. Махай се от очите ми, Норман.

Тя се дръпна настрани и махна на Уилкинс да се отдалечи от вратата. Изчака го да се качи в колата и не откъсна поглед от него, докато светлините не изчезнаха зад завоя.

После пусна пистолета в чантата си и се върна при Уилкинс.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Ами той ви е подвел, докторе. Ако искате, можете да се обадите във Вашингтон. Оттам ще потвърдят самоличността ми. Страхувам се, че същото не важи за… — Тя погледна картата в ръката си. — Агент Рос Армънд.

Уилкинс се отпусна в олющения стол, който се залюля от тежестта му.

— Искаше от вас да изпратите едно съобщение, нали?

— Всъщност, да. Как разбрахте?

— Ренегата ви изпраща много поздрави.

Той изненадано я погледна.

— Не съм говорил с Ренегата от… почти четири години. А днес дойде този човек и…

— Разбирам, докторе. Следващия път, когато ви се случи подобно нещо, не отваряйте, преди да проверите името по телефона. Въпреки че, честно казано, не вярвам това да се повтори. Обещавате ли?

— Да, добре.

Тя отвори вратата и се обърна.

— Между другото, съжалявам за съпругата ви.

— Вие… благодаря.

— Ренегата ме помоли да ви предам искрените му съболезнования.

Уилкинс остана като гръмнат.

Ръсел бавно обиколи квартала. Сивата кола не се виждаше никъде. Значи си беше отишъл.

Да докладва за случилото се на Питър Мартин.

Какъв задник!

Конрад се наспа, направи обичайната си сутрешна разходка и едва тогава се върна при компютрите си. Прехвърли програмата „Сейтън“ от автономната система на тази, свързана с мрежата с помощта на лентов носител. Все още не беше готов да рискува ценния си софтуер с директно свързване. Ако Намръщения го открие по някакъв начин, със сигурност ще получи като подарък копие от любимия му вирус.

Тъкмо се задълбочи в работата, когато в хижата проехтя ужасен звук.

Никога преди не го беше чувал и отначало направо се вцепени. После бавно осъзна, че някой чука на входната врата.

Конрад уплашено се измъкна в банята и тихо затвори панела към скритата стая. Бръмченето на четирите компютъра сега му се струваше отвратително шумно. Притвори вратата и влезе в хола.

Лъчите на слънцето се отразяваха в снега на полянката. Ярката светлина болезнено се блъсна в очите му. На тази височина атмосферата беше разредена и слънцето грееше особено силно. През прозореца се виждаше само дясната ръка на някой, който търпеливо чакаше на верандата. Отпред нямаше паркирана кола.

Никога не му се беше случвало подобно нещо. От две години насам никой не го беше посещавал.