Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

По някое време й се обади Монтгомъри.

— Защо си ме търсила, Луан?

— Къде беше?

— В Министерството на правосъдието. Правните специалисти ми обясниха, че договорът, който „Компсистемс“ сключва с клиентите си, е произведение на изкуството. Никой не би се наел да го оспорва.

— Дори по отношение на ограничаване свободата на личността?

— Не. Според тях е съставен от каймака на адвокатското съсловие.

— Добре. Откри ли нещо интересно за Грей?

— Също не. Говорих с бившите му съседи, началници, учители, професори и командири. Всеки от тях е опознал различни черти на характера му. Рутинната проверка е направена преди осемнадесет месеца. Въпреки че е доста повърхностна, досега не сме открили нищо в противоречие с първоначалното разследване.

— Командири?!

— Грей е ветеран от Виетнам. Участвал е в някаква срамна акция, за което е получил Бронзова звезда и Пурпурно сърце.

Я виж ти! Герой от войната!

— Добре, Дарел. Благодаря ти.

Луан нервно закрачи напред-назад. Знаеше, че трябва да направи нещо, но не беше сигурна какво. Отиде до бюрото и включи монитора да провери за съобщение от Ренегата.

Екранът беше празен.

Дръпна стола и седна пред компютъра. Можеше просто да се поразходи малко из мрежата.

Взе мишката, стартира комуникационния режим и написа адреса на първия бюлетин, за който се сети. В продължение на половин час преглеждаше написаното. И тук основната тема беше Намръщения, но имаше толкова мнения за, колкото и против действията му. В „Блу Брадърс“ попадна на нещо много интересно:

Ренегат, свържи се с Юпитер. Имаш адреса и кода. Чака те награда.

Какво, по дяволите, беше това?!

Луан веднага потърси Ренегата.

какво има?

Кой е Юпитер?

откъде знаеш за юпитер?

Има съобщение в „Блу Брадърс“.

чакай малко

Трябваха му няколко минути да се увери лично.

юпитер е един приятел от мрежата, казва се джъстин. преподава във философския факултет на университета в мериленд. жена му наскоро почина от левкемия, от години не съм се свързвал с него като ренегата, нещо не е наред

Веднага ще проверя. :-)

Луан грабна мобифона си и се обади за допълнителна информация в университета в Мериленд. Докато обличаше джинсите, пуловера и шубата, успя да измъкне цялото му име — доктор Джъстин Уилкинс — и адреса в „Колидж Парк“.

Пое на север по „Джордж Вашингтон“ до „Кепитъл Белтуей“ и зави на изток. Минавайки през Ленгли, се сети за Питър. Сигурно работеше до късно и сега седеше гладен и изморен в кабинета си.

Движението не беше много натоварено. В седем и тридесет и пет стигна до „Колидж Парк“. Измъкна картата от жабката и се лута цели десет минути, преди да открие адреса. Къщата беше малка, разположена сред дъбовете и брястовете на тиха уличка. Външната лампа не светеше, въпреки че вътре имаше някой. Пред гаража беше паркиран сив форд „Торъс“. Луан можеше да се обзаложи на месечната си заплата, че е собственост на правителството.

Отмина колата и спря до тротоара няколко къщи по-надолу. Слезе и се върна назад, стиснала здраво чантата в дясната си ръка.

Започваше да вали сняг.

Дворът беше заграден с ниска бяла ограда. Луан отмина централната алея и заобиколи откъм гаража. Извади бележника си от джоба на шубата и старателно си записа регистрационния номер на форда.

После се качи на верандата и натисна звънеца.

Известно време нямаше никакъв отговор, после зад пердетата на прозореца се мярна някаква сянка. Тя измъкна документите си и ги премести в лявата ръка. Пъхна дясната в чантата и стисна пистолета.

Сигурността на първо място.

Вратата се отвори и на прага се показа възрастен мъж с оредяла бяла коса. Носеше рогови очила с дебели стъкла.

— Да?

— Д-р Уилкинс, аз съм агент Ръсел от ФБР. Може ли да вляза?

Той понечи да поклати глава, но след това нещо се обърка. Отстъпи и й кимна да влезе.

Тя се озова в малка всекидневна, а оттам се влизаше в столова и кухня. Отляво изпод затворената врата на съседната стая струеше светлина. Вероятно това бе кабинетът му.

Луан побърза да влезе и минавайки покрай него, извади браунинга си. Както го държеше с две ръце, се извъртя надясно, после наляво.

Той беше там.

Пъхнал ръка в десния джоб на сакото си.

— Само опитай! — изкрещя тя. — Няма да ми мигне окото!

Мъжът бавно вдигна ръце. Лицето му беше почервеняло. Едва ли причината беше само една, помисли си тя.