Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Лявото крило на огромната врата се открехна и в процепа се показа женска фигура.

— Здрасти, Нат!

Джорджия Тейлър изчезна от живота му преди близо две години. Почти беше забравил вече чаровната усмивка и детския израз на лицето й. След всичкото това време обаче спомените за краткия им роман не бяха преставали да го измъчват. Тогава Уестин я командирова в Северна Африка заедно с Дарла Самсън и връзката им приключи от само себе си. Уестин понякога беше ужасно разсеян и рядко се интересуваше от личния живот на подчинените си. В противен случай едва ли щеше да ги раздели толкова нетактично. Така поне си мислеше Грей.

Тя носеше маратонки, светлокафяви дънки и развлечена мъжка риза на сини райета. Не можеше да се каже, че е красива, но имаше нещо в очите и изражението й, на което не можеше да устои. Винаги му беше напомняла за момичетата в гимназията.

Въпреки че ужасно се зарадва на срещата им, изпита странно притеснение и я поздрави доста по-сдържано, отколкото му се искаше:

— Здравей, Джорджия. Не очаквах да те видя тук.

— Заповядай вътре. Сигурно си изморен от пътуването. — Гласът й звучеше по-самоуверено отпреди. Нещо в живота й явно се беше променило.

— Не се чувствам изморен. Полетът беше много приятен. — Грей веднага усети някакво скрито напрежение, но нямаше ни най-малка представа на какво може да се дължи. Със сигурност обаче не беше заради неговото пристигане.

— Това е, защото не пътуваш достатъчно често.

Грей пристъпи към нея. Докато се чудеше какво точно да направи, тя му спести неудобството. Хвана ръката му и топло я стисна. Той потрепери при допира.

— Франц, би ли занесъл багажа на господин Грей в стая 214?

Дългият коридор, в който влязоха, беше единствената част от интериора на сградата, останала непроменена от времето на германските обитатели през петнадесети век. Поставени в позлатени рамки маслени портрети на непознати мъже висяха по облицованите с черешово дърво стени. От двете страни на коридора имаше около десетина врати. Релефният рисуван таван беше опасан с позлатени корнизи. Имаше и две голи златни фигури, които държаха по един факел.

— Бил ли си някога тук? — попита Джорджия. Помогна му да си свали шлифера и го метна на закачалката до вратата.

— Не.

Тя му махна да продължи наляво. Ръката й беше нежна, с дълги, красиви пръсти.

— Апартаментът на Джером заема половината от този етаж. Вдясно са складовете, кухнята и няколко трапезарии. На целия втори етаж са разположени стаите на персонала и местата за почивка. Лабораториите и оперативните зали са на последния етаж.

Тя млъкна и го погледна:

— Много бърборя, нали?

— Да, но ми харесва. Липсваше ми.

Някаква сянка от миналото премина за миг през лицето й.

— Да, добре. Джером те очаква.

Срещата им не протичаше по начина, който Грей толкова пъти си беше представял. Тя тръгна по коридора, без да го поглежда, и той послушно я последва. Спомни си за колито, което имаше като малък. Почувства се глупаво.

Минаха край масивните черни дъбови стълби в средата на залата и продължиха наляво през отворените двойни врати. Краката му потънаха в дебелия светлобежов килим. Стаята, в която влязоха, беше десетина метра широка и около петнадесет дълга. Стените бяха покрити с кафява коприна на тънки сини ивици. Цялата Източна част беше остъклена и гледаше надолу към езерото. Дебелата три метра каменна стена направо биеше на очи. Имаше няколко стола от хром и морскосин плат. Масите пък бяха от хром и стъкло. Край стените лежаха жълти възглавнички. Бяха окачени и няколко абстрактни картини с преобладаващ жълт цвят. На стъклената извита масичка до прозореца седеше Джером Уестин. Пред него имаше компютърен терминал и телефон — единствените аксесоари в стаята, които подсказваха с какво се занимава.

Уестин рязко се изправи и на лицето му грейна ослепителна усмивка.

— Господи, Нат, страшно се радвам, че успя да дойдеш.

Грей се наведе над масата и здраво стисна ръката му.

— Аз също, Джером, аз също.

— Добре, сядай. Джорджия, мислиш ли, че ни е останало малко кафе?

— Ще отида да проверя. — Тя безшумно напусна стаята.

— Къщата ти си я бива, Джером.

Уестин беше поласкан.

— Харесва ли ти, Нат? Ремонтът ми отне близо година, но си струваше. Чакай само да я разгледаш цялата. Ще ти падне шапката!

Грей наистина се радваше на срещата си с Уестин. За последните две години Уестин беше посетил Щатите само няколко пъти. През останалото време двамата бяха контактували главно чрез телефона, телекса или електронната поща.