Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Тя също му се усмихна в отговор:

— За пръв път ли пътувате за Европа, господин Грей?

— Не, за втори.

— Ще обиколите ли континента? — Тя явно се опитваше да поддържа разговора.

Грей изобщо не си падаше по флиртовете. Той беше свикнал да приема и нещата, и хората, ръководен от първото си впечатление за тях. Затова сега веднага разбра, че тя просто се опитва да бъде учтива, нищо повече.

— Този път ще разгледам само Швейцария. Ако изобщо ми остане време.

— Сигурна съм, че ще си прекарате чудесно. — Стюардесата се обърна и тръгна по пътеката, размахвайки нечупливата каничка кафе наляво и надясно като шпага. Грей отново се загледа през прозореца.

Той напускаше Съединените щати за трети път, ако се брои и пътуването му до Югоизточна Азия. За неговите четиридесет и пет години не беше успял да отиде дори до Канада или Мексико. Всъщност милиони американци също не бяха напускали страната си, но малкото пътувания се виждаха някак смешни на Грей, като се има предвид, че от двадесет и три години той работеше в международни компании. Петнадесет в „Ай Би Ем“, четири в „Датекс“ и още четири в неговата собствена.

В продължение на цели деветдесет минути той не откъсна поглед от зелените и червеникавокафяви петна, които се сливаха пред очите, му от 9000 метра височина. Накрая самолетът бавно започна да се спуска към Цюрих. Покритите със сняг върхове на Алпите го ужасиха за момент. Развълнува се при мисълта, че най-после се приближава до центъра на международната търговия. На двадесети този месец той наистина щеше да вземе участие в нещо със световно значение. Искаше му се да може да сподели ентусиазма си с някого.

Носът на боинга леко подскочи, когато се приземи на пистата в Клотен. По-нетърпеливите пътници зачакаха реда си на пътеката. Грей остана на мястото си. Едва когато всички слязоха, той се изправи, взе куфарчето и ръчната си чанта, пожела довиждане на вечно усмихнатата френска стюардеса и се отправи към терминала.

Трябваше да го посрещнат на летището. Някой сигурно вече се оглеждаше за висок метър и осемдесет, с кестенява, леко прошарена коса, кафяви очи и големи мустаци бивш каубой от Монтана. Грей беше слаб, с изпито лице и поглед чист като планинска вода. Хората, които не го познаваха, трудно можеха да повярват, че е доктор по програмиране. Но той изобщо не се интересуваше какво мислят (или не мислят) останалите за него.

— Хер Грей? — обади се някой от другата страна на митническата бариера. Грей се обърна. Ниският мургав възрастен мъж с идеално изгладен черен костюм и фуражка гледаше въпросително към него.

— Аз съм.

— Приятно ми е, Франц Мюлер. Последвайте ме, ако обичате. Имате ли друг багаж?

— Само този.

Мъжът взе ръчната му чанта и го поведе към сребрист мерцедес 500SEL. Отвори му задната врата и Грей се настани на удобната седалка. Минаха през целия Цюрих и продължиха на юг. Дългото пътуване не го отегчаваше ни най-малко.

Имената му се струваха ужасно интересни. Може би защото работата му беше тясно свързана с киберпространството, а там зад всяко екзотично име, хрумнало на компютърните маниаци, обикновено се криеше конкретен образ. Преминаха през Вализелен над река Лимат, „Рамищрасе“, „Банхофщрасе“, „Талщрасе“… Искаше му се да слезе от колата и да се разходи. Щом напуснаха града, край пътя се заредиха изумруденозелени полета. От време на време отляво се откриваше изглед към езерото. Грей беше очарован.

След двадесет и две мили Мюлер зави на изток, към езерото. Няколко минути по-късно минаха през масивна порта и продължиха на юг. От двете страни на портата върху каменните колони бяха поставени табели с надпис: „Verboten!“ 3 3 Забранено (нем.). — Б.пр.

Дългата чакълеста алея се виеше през тъмнозелени борови гори и поляни, отрупани с вече поувехнали червени, жълти и сини диви цветя. Лятото беше към своя край. Пътят постепенно се изкачваше над езерото. Замъкът изникна пред тях изведнъж. Той се издигаше самотен на върха на хълма с лице към кристалната повърхност на езерото.

Неизвестно защо Грей реши, че му прилича на средновековна крепост. Не че имаше ров и подвижен мост, както си беше представял. Вярно, че от двете страни на големия западен вход се издигаха две островърхи кули, но само толкова. Десетметрови назъбени стени се виеха около масивната постройка. На места, там, където камъните на зида бяха възстановявани, светлееха петна хоросан.

Колата мина под свода на централния вход и спря в павирания двор. Грей сам си отвори вратата, слезе и любопитно се огледа. Цялата сграда беше опасана с високи корнизи. Край северната стена се виждаха гаражите. Шест от тях бяха построени няколко столетия след основното здание. Етажът над гаражите също беше пригоден за живеене. Вратите на един от тях бяха отворени и вътре се виждаха двама мъже, които усилено лъскаха още един сребрист мерцедес. От южната страна нагоре се виеха солидни каменни стълби. Отпред, с лице към езерото, главната резиденция запълваше почти цялото пространство между стените. Трите етажа бяха изградени от покрити с мъх сиви камъни. Тесните прозорци гледаха надолу, към двора. Най-горният ред беше вграден в стръмния, покрит с плочи покрив. Стената на приземния етаж беше скрита зад каменни арки. В средата, точно срещу него, имаше масивни, резбовани дъбови врати, обковани с боядисано в черно желязо. Зелен бръшлян се виеше по фасадата.