Тринайсетте цвята на дъгата

Ерофеев потупва солариума, разказва ми с умиление колко невъзможно трудно е било, докато намерят правилната комбинация, как и Валентина му е помогнала с нейното незримо присъствие, подсказвайки му напълно реални формули, взети незнайно откъде. Произвели само пет броя камери и навсякъде изпитанията минали успешно, на различни континенти и при различни раси хора.

— Ерофеев, мислил ли си да патентоваш камерата? — питам.

— Мислил съм, как да не съм мислил. Патентовал съм разни неща — модели и идейни проекти. Вече съм го минал този път. Но не патентовам вече идеи, които имат и военно приложение. Няма да патентовам модела за камерата. Повярвай ми, военните винаги намират начин да ти вземат разработката. — Ерофеев се замисля и продължава: — Сега поне не ми възлагат конкретни задачи. Сега не сме във война, и слава богу. Когато има война, очакват от теб нещо конкретно, силово. Само че там няма накъде повече. Неуловимото, финото — там е скрит заекът. Бог е в неуловимото.

— Трябва да направим нещо, да използваме камерата за лечение.

— Вече съм го измислил. Патентовах само идейния проект — „Лечение на органични заболявания чрез изолация от електромагнитни полета със земен произход“. Мъгляво, няма да му обърнат внимание. Ако обаче регистрирам камерата, ще я разучат до молекулярно ниво. Разберат ли, че имам пръст в тази работа, ще проучат всичко и не ти говоря само за нашите военни, военните изобщо.

— Тогава…

— Тогава идва на ред метрото — гигантската камера. Чудесна идея, наистина. Как се сети! Виж, ще патентоваме например ново хидроизолационно покритие, да, така стандартно ще се казва, а какво има вътре — е, това ще е сложна химия, и тогава твоята идея влиза в работа. Тази моя смес може да я наречем пластификатор, добавена към обикновено хидроизолационно покритие плюс там още нещо, и ще го патентоваме. Прецени какви трябва да са пропорциите, от тази смес са необходими минимум осемдесет грама на квадратен метър, а ти прибави към това хидроизолатора. Представи си: нова хидроизолация за метрото с необходимите сертификати и стандартно приложение. Ще направим крайната цена приемлива. Имаме достатъчно средства и ще пробием с цена. Не печелим от това, нали — Ерофеев се смее заразително, като едно щастливо дете. — Така ще стане. Военните няма да ровят — клати убедено глава.

Заразява ме. Един гений практик, това не се среща често. Като знам какви може да са последствията, ми се замайва главата. Като инженер, имам свобода на действие. Мога да решавам какви материали да се използват, как да се направи хидроизолацията на тунелите и халетата, и всякакви технически подробности. Слава богу, направихме добре предишните тунели и сега се работи по-смело, без много обсъждания.

Спомням си ясно и сега, след толкова години, онова неудържимо, разтърсващо усещане, чувството, преди метеорит да удари Земята, секундата преди земетресение. Ерофеев не бе случаен човек, бе с мисия и каквото бе намислил, ставаше. Всичко бе реално и постижимо, но бе нереално по своите измерения — осемдесет хиляди човека щяха да минават на ден през станция „Университета“, средно с по осем минути престой — да, с това можеше да се започне.

Спомням си като днес откриването на новия ръкав на метрото: линията „Университета — Младост“. Дългоочаквано откриване, тържествено. Апотеоз на метростроенето в България — спирки с чудесни зали, с акустиката на опера, осветени като за бал, облицовани с мрамор, с чудесна хидроизолация под мраморите, с такава изолация, че човек забравя откъде идва и накъде е тръгнал. Сеща се само защо е на тоя свят, и имаше случаи, когато след малко чакане, след някакви си пет минути, някои се сещаха за нещо много важно, но забравено, за някой много важен човек, и излизаха на бегом от метрото. Други се сещаха, че от тая работа и бързане още нямат бебета и не отиваха на работа, защото бебетата са къде-къде по-важни. Тръгнаха едни слухове, че метрото лекува главоболие, говореха и за един парализиран, видите ли, който просел долу, взел че се раздвижил, взел че проходил и как е станало това, един господ знае, и после спирката се напълни със сакати, с парализирани, с инвалиди, но за ден-два се оправяха и си тръгваха, та сега прииждаха от чужбина, чули отнякъде какво става. Гледали по телевизията, то по цял ден това снимаха.

Помня, още на откриването всички бяха неимоверно щастливи. Кметът като преряза лентата в централната зала, каза, че толкова щастлив не се е чувствал никога през живота си, и щеше да звучи малко странно, едно метро е все пак, ако и другите не се чувстваха и те дълбоко щастливи и преизпълнени със странно очакване за нещо хубаво. Ерофеев, и той заразен от общото настроение, ме прегърна и каза: