Тринайсетте цвята на дъгата

Камерата пропуска нещо през тайнствените си стени, някакви полета, в които има покой и изначална мъдрост, и спира безсмислените лабиринти на ежедневието, помията на големия град. Престоят в камерата ми напомня на едно усещане, отдавна забравено, когато бях на палатка на Седемте езера, същото усещане за бодрост на духа, щастие, пълното спокойствие, увереност, че каквото и да става, всъщност всичко е наред и има една хармония, която се грижи за всичко и, слава богу, е извън теб.

Кирова, питам наум, Кирова, тази камера трябва да се даде на хора, които са болни, знаеш ли колко хора са безнадеждно болни… Тази камера сигурно ще ги излекува; има хора, загубили пътя, има нещастници с черни мисли и ако постоят на тъмно в тази камера, сигурно ще им дойде акълът в главата. Не може ли тази камера да се патентова, да се произвежда масово? Ерофеев смята ли да я произвежда?

Като говориш наум, не очакваш отговор. Можеш само да си фантазираш как са нещата; не съм я измислил аз тази камера, кой знае как е направена. Аз съм строителен инженер, с други неща се занимавам. Работя по новия ръкав на метрото. Трасето е истински ужас, потънал съм в работа, само камерата ме спасява от стреса. Сега само аз я ползвам, но не съм алчен — искам и другите да видят какво е. Какво ли ще каже Кирова?

Не мога да седя и да чакам повече. Сядам и написвам всичко в едно писмо, подреждам си мислите на листа, слагам го в банята. Чакам.

Валентина не отговаря, никакъв знак. Свалям писмото от стената на банята, дописвам отдолу: „Валентина, ако метрото може да стане изолираща камера, ще спасим града…“, викам куриер и го изпращам до пощенска кутия номер 138, централна поща. Чакам.

Десет дена без контакт. На десетия пристига писмо с подател Ерофеев. Пише следното:

„Уважаеми Владимир,

Извини ме, че се обръщам така към теб, но така те наричаше Валентина и аз бих искал също така да те наричам. Валентина окончателно си замина. Пресели се в по-добрия свят. Моля те, не скърби за нея. Вече няма да ти се явява като ектоплазма или глас. Представяй си какво би искала да ти каже, и това ще е достатъчно.

Относно идеята ти метрото да се превърне в гигантска камера. Признавам, че това е една от най-щурите идеи, които съм чувал. В началото ми се стори абсолютно невъзможна и технически неосъществима. Не е възможно участъци от тунела на метрото да се изолират с няколкото пласта специални сплави, както е при истинския модел на камерата. Би било само една мечта. В света обаче има синхронност, както знаеш. Идеи като твоята идват почти винаги, когато изпълнението им стане по някакъв начин възможно. От известно време разработваме специална смес, която положена като боя или шпрей, изолира по същия начин, както сплавите. Това прави идеята ти технически изпълнима. Ако е възможно, бих искал да дойда, за да обсъдим подробностите.

Академик Ерофеев пристигна и обичайното ми ежедневие отстъпи пред трескава активност. Този човек живееше в успореден на нашия свят, някъде между реалността, която виждаме, и това, което я създава. Не знам какво виждаха очите му, какво възприемаше, но за него полетата бяха толкова реални и осезаеми, както и твърдата материя. Познаваше ги добре. Обясняваше така, че да го разбера.

— Влади, миличък, някога дали са ти правили енцефалограма?

— Да — потвърждавам.

— Добре, сензорите къде са поставени? — пита академикът и ме поглежда проницателно. — Отвън на черепа и какво мерят — мозъчни вълни: алфа, делта, тета. Вълни наистина, а щом са вълни, по дефиницията за вълна се разпространяват в пространството. Съзнанията на хората се разпространяват в пространството, това е необорим научен факт.

Замислям се. Той действително казва истината.

— Това са слаби излъчвания — продължава Ерофеев — но управлението на материята се извършва точно от тези слаби полета. Кой е доказал, че мозъкът произвежда съзнание, все едно че е жлеза и произвеждаща мозъчен секрет? Не е ли по-логично мозъкът да е един приемник? Настройката на човека, ценностите му, това определя честотния спектър на неговото възприятие. Така са нещата — убеден е Ерофеев.

Не мога да не му вярваш; руските академици, знаете, са с потенциал.

Боята, която донесе Ерофеев, е наистина уникална. Боядисахме външните страни на един най-обикновен варел, пригодихме го да може да се лежи вътре, и се оказа, че той има същите свойства като камерата — уредите не работят вътре. Чувстваш се чудесно. Ерофеев се поряза нарочно, полежа във варела и на другия ден нямаше следи от раната. Субективно имах същите усещания, както в първата камера. Страхотно: лъскавият солариум и сивият варел един до друг, толкова несравними външно, но с напълно идентични свойства.