Тринайсетте цвята на дъгата

Падна доста работа, но по залез слънце всичко беше както трябва. Старецът внимателно положи картината на големия статив в ъгъла.

— Надявам се да хареса на техни величества. Не е като най-доброто, което рисувам, — очите му проблеснаха шеговито към момчето изпод побелелите вежди, — но и така ще стане. Тепърва ти предстои да учиш още много. Лягай сега, преди да се е стъмнило.

Когато слънцето огря плочите на двора на замъка, двамата отнесоха картината в галерията. Наложи се да изчакат негово величество до ранния следобяд — балът се беше отразил неблаготворно на съня му. Което всъщност и се очакваше.

Момчето вървеше покрай високата стена, изучавайки портретите на владетелите на кралството от самото му основаване, по един портрет на всяка двойка — крал и кралица, та до още празното място на сегашните. В самото начало, точно до входната врата, висеше портретът на Гарик I — родоначалника на династията. Платното беше силно напукано от старост, боите — избледнели. В ъгълчето се виждаше мъничък подпис. Младият художник никога не беше виждал картината откачена, но Хамонд му беше разказвал, че на гърба й е залепена грамотата, с която Гарик I е назначил автора за първи придворен художник на кралството. Оттогава бяха изтекли хилядолетия, но традицията се спазваше — при кралския двор винаги имаше художник.

Трудно беше да откъснеш поглед от картината. Лицето на краля излъчваше воля, смелост и благородство на бог. Легендите разказваха, че когато разгромил войските на варварите, той не само пуснал всички пленени врагове да си вървят у дома, но и наредил ранените измежду тях да бъдат лекувани наравно с ранените от собствената му армия. Че по време на Големия глад, последвал преселването на неговите поданици тук, той продал златната си корона и ограничил дворцовата прислуга, семейството си и себе си на едно ядене дневно, за да има храна за простите хора. Историята на кралството започваше с девиза му: „Можеш да бъдеш истински крал само ако си слуга на народа си, можеш да повеляваш над живота на поданиците си само ако си готов да умреш за всеки един от тях“.

Момчето приклекна до картината и впери поглед някъде в пространството. В мечтите си той беше крал, равен по благородство на Гарик. Пред него преминаваха победени врагове, на които той подаряваше свободата и живота, бедствуващи поданици, заради които той се лишаваше от последния си залък, битки, в които той повеждаше армията си пръв пред всички, пленени след бунт васали, на които връщаше след молбата за прошка и пост, и титла…

— Сират, бързо тук! Техни величества идват! — изтръгна го от унеса гласът на учителя му.

Кралят не беше в настроение да се отдава на изкуството. Известен като познавач на хубавото вино, той сигурно смяташе да продължи да допълва познанията си и тази вечер. Кралицата обаче, макар и също в лошо настроение, беше напълно трезвена.

— Алгамена!

Дойката мигновено се появи на отворената врата на залата. Сигурно беше очаквала да я повикат.

— Това там ти ли си?

Алгамена проследи с пълно недоумение ръката на кралицата, която сочеше покрай картината.

— Не, Ваше величество, ръбът на прозореца…

— Гъска! Гледай внимателно картината!

— Но това там не е… Ах, да! Наистина като че ли съм аз! Колко интересно — не са ме нарисували, а пак…

— Млък! Червей такъв, как си си позволил такова нахалство?

Художникът наведе унило глава.

— Виновен съм, Ваше величество. Нейно височество принцесата много обича дойката си, и си помислих, че…

— Когато нейно височество стане нейно величество, тогава ще решава какво да се рисува и какво не! А дотогава го поръчва негово величество съпругът ми. Нали така?

— Ъхъ — потвърди негово величество.

— Не може една дойка, проста слугиня, да е на една картина с кралските особи! Да беше Бако, пак добре, но това вече е нахалство! Утре ще ми представите картината поправена!

— Ще бъде изпълнено, Ваше величество. Без никого или с негово височество херцог Бако на мястото на дойката?

— Без никого! Какво общо има този… братът на уважаемия ми съпруг с принцесата?

— Чакай малко де! — прекъсна я кралят. — Алберт винаги хленчи, че ми е роден брат, а го няма на нито една картина с нас…

— Не и на тази! Да беше примерно с нас в лятната градина…

— Добре, нарисувай ни в лятната градина. И с него по същия начин — хем да го има, хем да го няма! Хи-хи-хи!

Старият художник мълчаливо се поклони. След това сбута момчето и двамата понесоха картината обратно към малкото ателие.