Тринайсетте цвята на дъгата

Замислих се върху казаното и картината изчезна. Това бе нещо ново, досега се ровех в собственото си съзнание, изскачаха образи и усещания от подсъзнанието, дори от непознати светове, но винаги присъстваше някакъв мой Аз, дори и когато се появеше Кирова, а сега, абсолютно неконтролирано, се появи тази картина. Напълно нелогично.

— Не е нелогично — чух познат глас. Беше Кирова.

— О, толкова се радвам да ви чуя!

— Не е нелогично — повтори Валентина. — Човекът, когото видя, е академик Ерофеев от Новосибирската академия на науките. Той изобрети машината.

— Какво искаше да каже академик Ерофеев?

— Най-общо е следното: всеки отделен вид растения, всеки вид животни и хората имат свое информационно поле. Без това информационно поле не могат да се развиват правилно. Това поле е в средата, не е в клетките. То е организиращо поле, много по-всеобхватно от генетичната информация.

— Валентина, не съм сигурен дали разбрах.

— Не е трудно. Ако мислиш, че ти си дете, а аз ще ти наливам разум в главата, няма да стане — това тук е друга наука.

— Опитвам се да разбера. Много време мина от последния ни разговор.

— Колко време мина? — Гласът на Валентина идва отляво, странно е, че не го чувам отгоре или пък стерео. Обръщам глава леко наляво. В камерата е абсолютна тъмница, а аз обръщам глава наляво и търся с очи Кирова. Леко е абсурдно, естествено, но иначе мисля, че добре се разбираме.

— Мина цял месец — казвам леко сърдит.

— Не знаех, извини ме. В този вид съм малко небрежна към земната етикеция, месец е много, наистина.

— Какви са тези полета? В камерата ми се случват наистина странни неща, много са хубави, но безопасно ли е?

— Зная малко… благотворно е и почти безопасно. — Валентина обяснява с весели нотки в гласа. Почти кокетничи.

— Но какво става?

— Ако искаш, ще карам поред. Биоинформационните полета са жизнено важни за организма. Първо съществуват полетата, после е организмът. Полетата отговарят за появата и правилното развитие на организма. Без полетата човекът не може за се развие. Собствените информационни полета на всеки вид контролират процесите. Ще ти илюстрирам с този пример. Хора могат да живеят на Луната само ако и там ги има организиращите полета на човешкия вид. Ако ги няма тези полета или са изкривени, хората не могат да живеят на Луната дори и да имат храна, въздух и всички други условия за живот. Камерата те зарежда с истинските полета, с изначалните полета, създадени за човека.

— Затова ли ми расте зъб?

— Организмът ти още е млад, може да си го позволи.

— Защо аз?

— Точно ти. „Аура, достигаща небето“, нали това искаше. Само че това, което искаш, е от човешка гледна точка, казано с високомерие. Защо да не кажем „небесна аура, достигаща човека“? По-точно, по-добре и по-здравословно.

Има един тънък мост между реалността и отвъд и трябва да имаш смелост да минеш по този мост. Трябва да имаш смелост и да се върнеш по същия мост. Светът отсам, където живеем, може и да се подреди по друг начин; в този си вид е плод на някаква агресия.

В камерата е друго. Отпускам се напълно, забравям кое е правилно, не слагам етикети на нещата, те са добри или лоши само едни спрямо други, не сами по себе си.

Стоя в камерата по-дълго. Вътре не работи компасът: стрелката унило сочи някаква посока и като въртиш компаса, и тя се върти колебливо с него. Сякаш животът за нея е загубил смисъл и се е оставила на течението — да става каквото ще, какво значение има някакъв си юг — ако си в космоса, къде е юг? Транзисторът не работи, вътре в камерата емпетри-плейърът работи, но зле. Софтуерът забива. Нали така са устроени новите уреди — натискаш копчетата и то вземе та стане. Ние знаем какво очакваме от машините — и те се научиха какво да правят. Едно зърно боб знае какво да прави. Една капка вода знае кога да замръзне и кога да се изпари. Малките кукувици, като ги изоставят родителите, и те знаят какво да правят. След като възрастните кукувици вече са отлетели на юг, малките се събират на ята и също отлитат на юг. Как малкото кукувиче знае къде да отиде, за да се събере с другите в ятото, как после намират пътя на юг, като в цялото ято няма една възрастна кукувица с някаква останала памет от миналата година, не е ясно, но намират пътя. Ползват информационните полета на вида си, това ли ми казват Кирова и Ерофеев? Това трябва да е. Няма друго обяснение.

От дългия престой в камерата усещам, че организмът ми е като нов, нямам дори едно нищожно оплакване, мога да кажа, че всички системи работят чудесно, но и това не е вярно, защото нямам усещане за системи, а за единна цялост. Камерата ме сглобява в първоначалния ми вид. Лежа в пълно щастие и покой. Извън камерата почват да ме атакуват обичайните мисли, ежедневните грижи, разсъждения, порции смях и меланхолия, без цялост, а фрагменти от личността ми, опитващи да се сглобят.