Стивън Ериксън - Сакатият бог

Котильон кимна към пътя.

— Остави ги на мира. Не тук. Не сега.

Сенкотрон въздъхна за втори път.

Сенките се разсипаха и след миг вече ги нямаше. Остана само празният път.

Слънцето залезе и сумракът се сгъсти. Все още не бе видял никакво движение на пътя този ден и това малко го безпокоеше, но продължи напред. Никога не беше минавал по този път и за малко да пропусне пътеката надолу към селището над пясъчния плаж, но долови миризмата на дим навреме и спря коня.

Животното предпазливо заслиза по тясната пътека.

Щом стигна долу, вече в тъмното, дръпна юздите.

Пред него имаше малко рибарско селце, изглеждаше почти изоставено. Видя една къщурка наблизо, с каменни стени и сламен покрив, с каменен комин — димът се носеше на тънка сива струя тъкмо от него. По-нагоре имаше разчистена земя, а зад нея бяха зеленчуците. Самотна фигура все още работеше там в сгъстяващия се мрак.

Крокъс слезе, върза коня пред една изоставена колиба отляво и закрачи натам.

Не беше далече, но докато стигне до градината, луната вече грееше ярко, искрящата й светлина къпеше ръцете и краката й, а лъскавата й черна коса бе като коприна, когато се наведе да събере сечивата си.

Той пристъпи между лехите.

Тя се обърна. Загледа го как се приближава.

Крокъс взе лицето й в дланите си, взря се в тъмните й очи.

— Никога не ми е харесвала тази история.

— Коя? — попита тя.

— За любимата… изгубена под луната, гледа градината си сама.

— Не е съвсем така. Историята имам предвид.

Той сви рамене.

— Това помня от нея. Това, и погледа в очите ти, когато ми я разказваше. Спомних си за този поглед преди малко.

— И как?

— Мисля, че тъгата току-що си отиде, Апсалар — каза той.

— Мисля, че си прав — отвърна тя.

Момчето гледаше как старецът идва към кея, както правеше почти всеки ден по това време, докато утрото се протяга лениво към обеда, а всичката риба е заспала. Ден след ден го гледаше как носи онова глупаво ведро с дръжка от въже за така и неуловената риба — а рибарската пръчка в другата му ръка най-вероятно щеше да се счупи и от дръпването на някой рак.

Отегчено, както всеки ден, момчето закрачи лениво и застана на ръба на кея, и се загледа към няколкото кораба, подирили подслон в пристанището на град Малаз. Можеше да си мечтае така за далечни светове, където се случваха възбуждащи и вълшебни неща, където герои побеждаваха и кръвта на злодеи се лееше в пръстта.

Знаеше, че все още е никой. Че не е достатъчно голям за каквото и да било. Заклещен тук, където нищо не се случваше и никога нямаше да се случи. Но един ден щеше да се изправи срещу целия свят и всички щяха да видят какъв герой е, о, да. Погледна стареца, който бе седнал на ръба на кея и слагаше стръв на куката.

— Никога нищо няма да хванеш — рече момчето и задърпа разсеяно една ръждясала халка за връзване на лодки. — Много до късно спиш, всеки ден.

Старецът примижа към куката и намести вмирисаната стръв.

— Късно лягам.

— Защо? Къде ходиш? Знам всички пивници и кръчми в целия пристанищен квартал.

— Тъй ли?

— До една. Та къде пиеш тогава?

— Кой е казал нещо за пиене, момче? Не пия. Свиря.

Момчето малко се приближи.

— На какво свириш?

— На цигулка.

— Свириш в кръчма?

— Да.

— Коя?

— На Смайли. — Старецът хвърли въдицата и се наведе да види как стръвта потъва надълбоко.

Момчето го изгледа подозрително.

— Не съм глупак.

Старецът го погледна и кимна.

— Виждам.

— Кръчмата на Смайли не съществува. Тя е само приказка. Чуват разни неща — гласове във въздуха, дрънчене на халби. Смях.

— Само това ли чуват в нощния въздух, момче?

Момчето облиза пресъхналите си изведнъж устни.

— Не. Чуват… цигулка. Музика. Тъжна, ужасно тъжна.

— Е, стига де, не е всичката тъжна. Макар че може би само това изтича навън. — Но пък… — И той се усмихна широко. — Няма как да го знам, нали?

— И ти си като всички други — рече момчето и отново се загледа над водата.

— А кои са всички други?

— Измислят разни приказки. Лъжат… всички лъжат тука, защото нямат какво друго да правят. Хабят си живота. Също като тебе. Никога няма да хванеш риба. — И зачака да види ефекта от думите си.

— А кой е казал, че съм за риба? — попита старецът и го погледна лукаво.

— Че за какво, за раци ли? Сбъркал си кея. Тук е твърде дълбоко. Все надолу и надолу — безкрай.

— М-да. А какво ли има там, на самото дъно? Чувал ли си някога тази приказка?

Момчето го изгледа невярващо и малко обидено.