Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Та след това да мърморят какви скъперници сме и как сме се стиснали — каза Фидлър зад тях.

— Тук сме, за да се погрижим могилата да се запечата — рече адюнктата. — И ако можем, да накараме онзи уикски демон да отстъпи, преди да е умрял от глад.

На хиляда крачки от тази сцена воини Джагът се бяха събрали около могила, вдигната да побере падналите Имасс.

Мълчаха, както подобава за такъв миг — миг изпълнен с почит и с дълбока скръб за другари, паднали в обща битка, за време, изживяно напълно — но при все това беше мълчание, натежало от ирония.

Малко след това едно дребно същество, което приличаше на скъсана възглавница с гнила слама, дойде и легна в нозете на един от джагътите. От мръсното проскубано кълбо се изплези език.

Един от воините проговори:

— Варандас, на командира ни никога не му омръзват любимци.

— Явно сме му липсвали — отвърна друг.

— Или доскорошният Бог на смъртта се връща с притеснителен апетит?

— Будиш безпокойство в мен — каза Санад.

— Обеща никога да не говориш за това… о, имаше предвид питането ми за апетита. Най-смирени извинения, Санад.

— Тя лъже, Гатрас, заклевам се!

— Единственият, който лъже тук, е кучето, несъмнено!

Всички воини зяпнаха животинчето.

А после избухнаха в смях. И продължиха още, и още.

Докато Качулатия не се обърна вбесен.

— Ще млъкнете ли всички!?

Във внезапно настъпилата тишина някой изсумтя.

Когато Гуглата посегна за меча на бедрото си, всичките му воини решиха да се загледат другаде. А опърпаното псе се изправи и вдигна крак.

Качулатия изтърпя грубия им смях и шурналата по глезена му струя и бавно затвори очи. „Ето защо Джагът избраха да живеят сами.“

Брис Бедикт чу далечния смях и се обърна. Примижа към воините Джагът при могилата на Имасс.

— Блудния да ме бутне дано, едва ли е много подходящо, нали?

Араникт се намръщи.

— Хуморът им е странен, любими. Не мисля, че намерението е незачитане. Безразличието щеше да го изрази далеч по-ясно. Но те отидоха там и пожелаха самота.

— Ах — промълви Брис и хвана ръката й. — Време е, вярвам.

Поведе я към адюнктата, при която се бяха събрали кралица Абрастал, Фелаш и Спакс. Малко страни стоеше Гъноуз — нямаше да се присъедини към тях засега, но и не се откъсваше от сестра си.

Брис заговори веднага щом се приближиха.

— Имаше известно напрежение при могилата, адюнкта. Вярвам, че всичко е наред?

— Недоразумение, принце.

— Кучето браничар…

— Не. Веднага щом могилата бе запечатана, тръгна с дестраянт Калит и вярвам, че ще остане до нея до края на живота си.

— Говорят — рече Абрастал — за племе на платото северно от Естобанси, далечни родственици на еланите на Калит. Пастири на бедерини.

— Сами ли ще пътуват? — попита Брис загрижено.

— Само с няколкостотин Ловци К’елл за ескорт, да — отвърна кралицата на Болкандо.

— Принц Брис — каза Фелаш, — флотата на вашия брат краля е само на няколко дни оттук. — Ленивият й поглед пробяга към Араникт.

— Все още не съм му казала — отвърна Араникт, докато палеше пръчка. — Любими, брат ти е с флотата.

— Техол мрази морето… сигурна ли си в това?

Но Фелаш кашляше, облещила очи към принца.

— Извинете, крал Техол мрази морето ? Но… по-скоро, в смисъл, простете ми. Бъг… неговият… О, все едно. Моля за извинение, принц Брис.

Абрастал изгледа дъщеря си накриво и каза възмутено:

— Как може да си толкова надебеляла? Пуши повече, момиче!

— Да, мамо.

— И къде ти е слугинята?

— Долу с капитан Елале, мамо, спретват една лодка или каквото му казват там.

Брис заговори на Тавори:

— Адюнкта… имаше моменти, когато аз… ами, съмнявах се във вас. Това изглеждаше толкова голямо — което искахте да…

— Простете, че ви прекъсвам, ваше височество — отвърна Тавори. — Подвизите, които ни спечелиха тази победа, са на всяка душа в това пътуване, а беше доста дълго пътуване. Върхът на един меч не е нищо без дължината здрава стомана зад него. — Помълча. — На много съмнения трябваше да се устои, но на тази слабост сме подвластни всички.

— Казахте, че ще бъдете незасвидетелствани. Все пак това се оказа невярно, нали?

Тя сви рамене.

— За всеки миг, записан в аналите на историята, колко много други са загубени? Ваше височество, ще бъдем забравени. Всичко това ще угасне в тъмното, както угасват всички неща. Не съжалявам за това.

— В Ледерас — каза Брис — ще се вдигне бронзова статуя с вашия образ. Знам, малцина ще знаят какво означава тя, в чест на какво е. Но аз ще знам, адюнкта.