Стивън Ериксън - Сакатият бог

Навярно си мислеха, че е имала намерение да отвлече сержанта им. Навярно дори я виняха за смъртта му. А ето, че й бяха заповядали отново да иде при тях — да дойде тук, където бяха погребани двамата малазански морски пехотинци.

Беше избрала лъскав черен кехлибар от скромната си колекция; знаеше как хората се усмихват на това, на тези малки кожени торбички, които Тайст Андий винаги носеха, с камъче в знак за всеки дар на сърцето им. Тя имаше само четири. Едно за Аномандър Рейк, едно за своя загинал брат, Орфантал. Едно за Спинок Дурав — който не се беше притеснил от ниското й потекло — и едно за Уискиджак. Подозираше, че скоро ще тръгне да си потърси още две. За кралица Ян Товис. За лорд Нимандър.

Тези камъчета не бяха за отдаване.

Да оставиш едно от тях означаваше да изоставиш любов, да си отидеш от нея завинаги.

Но беше глупаво, че си бе намерила камъче за мъж, чиято любов бе познала за толкова кратко. Той така и не я беше изпитал като нея — не можеше — тя беше стигнала твърде далече, отдала беше твърде много. Не бяха имали времето да сътворят нещо вечно.

А след това той беше умрял и все едно, че той си бе отишъл, оставяйки след себе си камъчето си — това тъжно, безжизнено нещо, което бе собственото й сърце.

„Мъртвите ни забравят. — Така бе казал Галан. — Мъртвите ни забравят и точно затова се боим от смъртта.“

Беше й се сторило… там, на онази далечна могила, която вече наричаха Пробуждането… шепот някакъв, присъствие, старо и болезнено познато. Сякаш той се беше взирал към нея — сякаш бе усетила очите му — „не, глупачко. Войниците му се бяха събрали на онзи хълм. Ако е бил там, бил е заради тях.“

Приближаването на жената от строя на К’Чаин Че’Малле прекъсна мислите й. Спомените й секнаха и Корлат погледна непознатата с тъжна полуусмивка.

— Не ми стига кураж.

Жената, невзрачна на вид и не съвсем млада, я изгледа за миг и попита:

— Какво е това в ръката ти?

Корлат помисли да го скрие, но после въздъхна и показа черното камъче.

— Мислех си… дар. За могилата.

— Познаваше ли ги?

След малко Корлат се обърна отново напред, за да продължи.

— Не. Съжалявам. Не ги познавах.

Жената я хвана за ръка.

— Върви с мен тогава и ще ти разкажа за Смъртен меч Геслер и Щит-наковалня Сторми.

— Проявих нахалство…

— Едва ли — отвърна жената. — Аз съм Калит.

Корлат й каза името си.

— Те освободиха сърцето на Сакатия бог — заговори Калит, докато вървяха. — Но не ги помня с това. Бяха твърдоглави. Дърлеха се като… като кучета. Подиграваха се на титлите си, лъжеха се. И мен ме лъжеха. Разправяха ми безумни истории за приключенията си. Кораби сред море от огън. Дракони и безглави Тайст Андий — или каквото са там…

При тези думи Корлат понечи да проговори, но предпочете да си замълчи.

— Докато ги познавах — продължи Калит, без да забелязва реакцията й, — се караха почти непрекъснато. Дори в разгара на ужасна битка все спореха помежду си. И през цялото това време правеха всичко, което трябваше да се направи. Всеки път. — Кимна към Шпила. — Там горе се изкачиха през стени от огън и в този момент осъзнах, че всичките безумни истории, които ми разправяха… може би всичките са били истина.

— Сторми загина на стълбите, като задържа една подивяла вещица да не стигне до сърцето. В пламъците, които накрая не можа да надвие. Геслер — както ни казаха — умря, спасявайки живота на едно куче. — Посочи. — Онова там, Корлат, дето пази входа на могилата. Виждаш ли как ме чакат сега? Защото съм единствената, която кучето ще пусне да влезе. Лично издърпах вътре тялото на Геслер.

Жената спря да говори, Корлат я погледна и видя как се сгърчи лицето й — от собствените й думи, сякаш едва сега бе осъзнала смисъла им. Едва не рухна, ако не беше ръката на Корлат, която я подкрепи.

Калит се изправи.

— Съ… съжалявам. Не исках да…

— Държа те — каза Корлат.

Продължиха.

Хората пред малката кръгла могила им направиха път и толкова очи гледаха нея, колкото и Калит. Видя сред тях Хедж, Бързия Бен и Калам, и мъжа със сивата брада, за който вече знаеше, че е Фидлър, най-близкия приятел на Уискиджак. Лицата им бяха безизразни и тя издържа погледите им с толкова достойнство, колкото можа да намери в себе си. Близо до тях стояха майка и дъщеря, дъщерята, макар все още почти дете, дърпаше силно от пръчка ръждивец — а от другата й страна стоеше по-възрастна жена, която правеше същото, до чаровен млад мъж. Един главатар от Бялото лице на баргастите открито й се усмихна — веселият блясък в очите му издаваше желанията му.