Стивън Ериксън - Сакатият бог

Накацали на каменния мост,
с очи на гарвани бяха войниците.
Оръжията им висяха като нокти птичи,
очите им ликуваха в убийствен дим.

Изтропаха железните пети на патериците;
с горчивото търпение на хром докретах,
залитнах и застанах срещу тях,
и зинах за поема дъх.

С наежената своя мимолетна хитрина
ме гледаха в напрегнато очакване.
— Дошъл съм — рекох — от началото на този път,
дошъл съм — рекох — да потърся най-доброто в нас.

Озъби се тогаз сержантът между тях
и мокра лъсна рижата брада.
— Не стигат пътищата на земята, старче,
които да те отведат до най-доброто в нас.

— Но вие сте видели всички пътища човешки — рекох, —
и тези, по които майки и деца побягнаха
пред вас. Един ли няма между тях,
по който да упътите старика?

Лечителката между тези хитреци държеше кости
във кожен мех, за да оправя крайници със тях.
— Чуй, старче — каза тя, — живяла съм
на дробовете в зноя, посред сърце и бъбреци,

и плъзгала съм се като змия сред мускули,
в потоците съм плувала на бавна кръв,
но всички тези пътища отвеждаха към мрака
къде намира сетен отдих скършената воля.

— И смея да твърдя, че няма — продължи —
там вътре място, дето да намериш
в изследване на хлъзгави загадки всичко,
що дръзко ти наричаш най-доброто в нас.

Мъжът тогаз, с лопатата и кирката,
що можеше за ден да вдигне форт и вал,
грижливо укрепени с мисъл, вдигна
към слънцето преценящ взор и рече:

— И не търси във храмовете горди
или в богатите дворци на знатните,
събаряли сме до основи всички тях,
и злато сме топили от олтар и статуя.

Но в плачещите в огъня съкровища
намирали сме само алчен смях
и ненаситна страст за притежание.
Знай, старче: всички пътища пред теб

от векове отминали до тези,
които са пред нас, не носят ключ
към тайните, които търсиш,
защото всеки беше съграден от кост и кръв

и робите превиват гръб, осъдени
да теглят цял живот хомота тежък
на нищета и отчаяние. И всичко
що градим, отеква кухо някой ден.

— Къде тогаз, войничета добри,
да търся най-доброто в нас?
Щом не във плът или във храм,
или на път злочест, застлан със камък?

— Да можехме да ти отвърнем — пак сержантът, —
то тази кръв би спряла да тече
и с допир лекарят ми щеше рани да затваря,
и всяко бреме щеше да олеква в миг.

— Да можехме да ти отвърнем — рече, —
ятата врани щяха да гладуват с нас,
в блатата ноктите си щяхме да захвърлим
и да се бият боговете вместо нас.

Но не намерихме през всичките години
ний най-доброто в нас, едва до този ден.
— Как тъй? — попитах го смутено.
— На този мост седяхме — рече той, —

откакто утрото изгря безрадостно,
отчаяни и уморени, и те гледахме —
тъй малко петънце отпървом
в обагрения от омраза хоризонт.

Злочестата ти стъпка ни стъписа,
и волята ти също. А ти идваш
на патерици, тъй огънати от бреме,
да търсиш, казваш, най-доброто в нас.

И след като видяхме в твоя дар
ний най-доброто в нас, да имахме съкровища
пред теб смирено бихме ги положили:
пред тебе, без крака по пътя тръгнал.