Стивън Ериксън - Сакатият бог

Зад старото отделение на Уискиджак стояха мъж и жена — сигурно брат и сестра — в компанията на изгърбен възрастен мъж с халата на Висш жрец — златната коприна бе нашарена на виещи се змийски фигури. Зад тази група стоеше мъж, който бъркаше с нещо в зъбите си, а до него, седнал на столче, един художник трескаво скицираше върху избелена агнешка кожа със заострен въглен. В краката му клечеше дебел жабок.

В полукръг около тях се бе подредила нещо като почетна гвардия, но щом Корлат и Калит се приближиха, всички се обърнаха към тях като един и отдадоха чест. Бяха войниците, сражавали се на Пробуждането.

Калит пусна ръката на Корлат и каза:

— Мисля, че има погребални дарове. — И кимна към един войнишки сандък, оставен до входа на гробницата. — Ще го внеса вътре. — След това я погледна. — Ще взема и твоя дар, Корлат, ако искаш.

Корлат протегна ръка и погледна лъскавото камъче в шепата си.

Отделението на Уискиджак се размърда и Корлат се извърна към тях, готова да се отдръпне — да избяга оттук.

— Капитане! — извика грубоватата жена зад морските пехотинци.

Корлат видя, че войниците са посегнали за оръжията си, мечовете им вече бяха наполовина извадени. Резкият вик на жената ги беше спрял и Корлат се стъписа, уплашена и изумена от това, което видя на лицата им.

Жената заобиколи и застана между нея и отделението. Обърна се срещу Фидлър и рече:

— Какво в името на Гуглата си мислите, че правите?

— Простете, адюнкта — отвърна Фидлър, без да откъсва очи от Корлат.

— Обяснете се! Върховен маг! Калам — някой от вас да каже!

— Моля за извинение, адюнкта — провлече Фидлър. — Бих искал да задам един въпрос на Тайст Андий.

— Заради заплахата ви — сопна се адюнктата и се обърна към Корлат, — в случай че не благоволи да ви отговори, ще уважа решението й.

Корлат поклати глава и си пое дъх.

— Не, благодаря, адюнкта. Този мъж беше най-близкият приятел на Уискиджак. Щом желае да ме попита нещо, ще отговоря по най-добрия начин, който е по силите ми.

Адюнктата се отдръпна.

Погледът на Фидлър се спря на камъчето в ръката й.

— Искаш да предадеш това? Познаваше ли Геслер и Сторми?

Корлат поклати глава.

— Тогава… защо?

Мислите й се объркаха. Думите не идваха и тя извърна очи от Фидлър.

— Негово ли е?

Тя вдигна отново очи, стъписана. Зад Фидлър в десантчиците от отделението я гледаха… но сега тя видя, че онова, което преди малко бе взела за гняв, всъщност е нещо много по-сложно.

— Корлат, негово ли е?

Тя се обърна към входа на могилата. Гласът й бе колеблив:

— Те бяха морски пехотинци. Помислих си… в знак на почит.

— Ако предадеш това, ще го унищожиш.

Тя го погледна в очите и най-сетне видя неприкритата скръб в тях.

— Помислих си… той ме остави.

— Не, не е.

Хедж заговори:

— Той само веднъж намери любов, Корлат, а ние гледаме сега жената, която избра. Ако предадеш това камъче, ще те нарежем на парчета и ще те разхвърляме из половината свят.

Корлат пристъпи към Фидлър.

— Откъде знаете това?

Очите му изведнъж се наляха със сълзи и той примига.

— На хълма. Неговият призрак… той те видя на равнината. Той… не можеше да откъсне очите си от теб. Сега разбирам — мислила си… през Портата на Гуглата, старата любов забравена, отнесена. Може би дори си започнала да се питаш дали изобщо е съществувала и дали е означавала каквото си мислила, че е означавала. Слушай, казаха ми цялата история. Корлат, той те чака. И ако трябва, ще те чака вечно.

Шепата й се затвори около камъчето и изведнъж цялото напрежение се изцеди от нея, и тя погледна над Фидлър към войниците от отделението.

— Готови бяхте да ме убиете, че го изоставям. Напомнихте ми какъв мъж беше — за да е спечелил такава вярност сред приятелите си.

— Имаш столетия — каза Хедж. — Е, никой не знае колко. Не мисли, че очаква да си целомъдрена или нещо такова — ние също не го очакваме. Но това камъче — знаем какво означава то за вашата раса. Просто ни потресе, това е.

Корлат бавно се обърна към могилата.

— Тогава трябва да напусна, защото нямам нищо за тези паднали войници.

Адюнктата я изненада, като пристъпи напред и я хвана за ръката. Отведе я до сандъка и каза:

— Отвори го.

Учудена, Корлат се наведе и вдигна капака. Сандъкът беше празен. Изправи се изумена и погледна адюнктата.

Видя горчивата й усмивка.

— Те бяха морски пехотинци. Всичко ценно, което имаха, вече го оставиха зад себе си. Всъщност, Корлат от Тайст Андий, ако Геслер и Сторми можеха, щяха да са първите, ограбили собствените си гробни дарове.