Стивън Ериксън - Сакатият бог

Това в крайна сметка беше война за освобождение. Колансийците излязоха от града и след пет дни тежък труд огромните траншеи, насипи и редути бяха превърнати в дълги гробни могили. Три такива могили вече бележеха Битката за Благословения дар, където ледериите, болкандо, гилки и теблори се бяха сражавали с армията на брат Усърдие. А в подножието на развалините на Шпила три големи могили от груба пръст се издигаха в памет на падналите Имасс, Джагът, К’Чаин Че’Малле и колансийци, с една по-малка до тях, побрала останките на двама малазанци. И точно на това последно място сега се беше събрало множество.

На почтително разстояние назад, близо до изоставения вече лагер на копачите, лорд Нимандър стоеше с Корлат и с чичо си Силхас Руин. Със Скинтик, Десра и Апсал’ара бяха придружили бойците, командвани от капитан Фидлър в това дълго и отегчително пътуване покрай морския бряг.

Не е трудно да се скърби за смъртта на храбри бойци. Дори за войници влечуги, родени за война. Така че нищо срамно нямаше в сълзите, които потекоха по лицето на Нимандър, щом научи за избиването на Имасс в мига на тяхното прерождение. Оцелелите бяха заминали преди няколко дни на север — да търсят своя водач, както му бяха казали, чиято съдба след битката оставаше неизвестна.

А братът на баща му, застанал сега до него, бе оплакал смъртта на стар приятел, Тюлас Остригания, в драконовата Война на пробуждането. Мечът на кръста на Силхас Руин още държеше оковани в острието си душите на три оцелели дракона Елейнт от Куралд Емурлан. Подробностите около този плен все още оставаха неясни за Нимандър, а чичо му, изглежда, не беше особено словоохотлив.

От изток идеше заплаха за още дъжд и Нимандър се загледа в приближаващата се сива стена от облаци. Озърна се към Корлат. Нещо беше събудило скръбта й и беше поразило дълбоко Сестрата на Студените нощи. А когато далечните фигури се струпаха около малката могила, видя как тя пристъпи колебливо напред и спря.

— Корлат — каза Нимандър.

Тя се сепна и извърна към него тъжните си очи.

— Господарю?

— Не бива да им се натрапваме в този момент.

— Разбирам.

— Но вярвам, че все пак е редно да изразим по някакъв начин уважението и почитта си. Питам се, бих ли могъл да те помоля, Сестро на Студените нощи, да ни представиш, като присъстваш от наше име на церемониите им?

Лицето й се отпусна, омекна изведнъж и изключителната й красота отново се съживи. Отвърна му с поклон.

— Веднага ще отида, господарю.

Нимандър се загледа след нея, щом се запъти да се включи в траурната церемония.

Силхас Руин до него промълви:

— Баща ви винаги бе благосклонен към нея, господарю.

— Силхас, тя отдаде сърцето си на човек, малазанец, който загина в завоюването на Черен Корал.

Белокожият воин помълча за миг, а след това отрони:

— Трябва да е бил… изключителен.

— Предполагам.

— Опитът ми с тези малазанци е кратък — униформите са ми познати от моя… опит срещу Ледерас. Да кажа, че са спечелили уважението ми, би било омаловажаване. Не бих излязъл драговолно на пътя им отново.

Нимандър погледна чичо си озадачен.

Колебливи и плахи от внезапно обзелото я чувство, че се натрапва, стъпките на Корлат се забавиха, докато все още беше на повече от четирийсет крачки от събралите се висши сановници. Вляво от нея стояха строени редиците на малазанците — армията, известна с името Ловците на кости. Отвъд тях, строени на по-висока позиция, бяха далеч по-многобройните редове на втората малазанска армия, Воинството.

Вдясно, където бе лагерът на К’Чаин Че’Малле, Ве’Гат и ловците К’елл се бяха подредили в права линия, с Матроната най-отпред. От този строй тъкмо излизаше жена от човешката раса и пътят й щеше да пресече този на Корлат.

Може би щеше да намери сила в тази компания. Иначе едва ли щеше да може да се приближи повече. Усещаше сърцето си оголено — вярвала беше, че времето й за най-дълбока скръб е отминало. Но когато видя онези малазански морски пехотинци — Хедж, Бързия Бен и Калам, — скръбта отново я бе покосила. Когато я видяха — когато най-сетне Нимандър прецени, че е време да се приближи до съдбовната могила, те само й кимнаха за поздрав и сега тя си признаваше, че разстоянието, на което се държаха от нея, я е наранило дълбоко.