Български народни вълшебни приказки

— Този човек уби триглавата змия и ни спаси!

Тогава орлите казали на момъка:

— Е, юначе, какво добро искаш да направим за теб?

— Нищо не искам! Искам само да ме изнесете на горната земя.

— Добре — казал старият орел. — Ще те изнеса. Само че изхрани две родени днес биволчета. Като пораснат, заколи ги, нарежи месото им на парчета. След това напълни едната кожа с месото, а другата с вода. Направи една клетка, завържи я с железни вериги и сложи вътре кожите. Тогава ме извикай.

Момъкът отишъл при царя и царят наредил да направят каквото орелът поискал. Когато всичко било готово, той долетял.

— Влез в клетката — рекла птицата на най-малкия брат. — Аз ще те понеса нагоре. Като кажа „га“, ще ми даваш месо. Кажа ли „пиу“, ще ми даваш вода.

Литнал орелът и понесъл юнака. Кажел ли „га“, юнакът му давал месо, кажел ли „пиу“ — давал му вода. Но приготвеното месо не стигнало и момъкът тихомълком започнал да реже от нозете си. Най-сетне стигнали горната земя.

— Хайде, юначе, ставай и тръгвай! Вече си у дома!

— Не мога да ходя. Рязах месо от нозете си — да те храня, докато стигнем.

Тогава орелът погалил краката на момъка с перата на крилете си, те оздравели и той скочил и се запътил към къщи. А там братята му още се карали за най-малката девойка. Щом видяла юнака, тя се зарадвала и рекла:

— Искам дрехи самотворни. Който ми ги даде, него ще взема!

Сетил се най-малкият брат за пръстена, погледнал го и мигом се появили дрехи самотворни и засияли с чудна хубост.

После вдигнали сватба и три дни и три нощи се веселили под клоните на ябълката. А тя и до ден днешен всяка година ражда по една златна ябълка.

Имало едно време един дядо и една баба. Те си нямали деца и постоянно молели Бога да им даде чедо. Веднъж и на двамата им се присънило, че си правят от вар момиченце. На сутринта те наистина си измайсторили момиченце от вар и го изправили до стената. На другата нощ им се присънило, че някой им заръчва да го съживят с дъха си, но щом го съживят, да излязат на пътя и да го дадат на първото същество, което мине покрай тяхната къща. Старците така и направили. Дали му живот с дъха си и макар да им било много мъчно, решили да постъпят както им било заръчано. Излезли пред къщи да чакат кой ще мине пръв и нему да го дадат. Не щеш ли, най-напред минал един дръглив кон. Бабата и дядото вкарали коня в двора, оседлали го, сложили му позлатена юзда и качили на него момичето. Казали му:

— Където и да отидеш, с когото и да се срещнеш, не продумвай нито дума, докато не ти кажат „От вар момиче“.

Извели те коня на пътя и тъжно гледали след него, докато се изгубил от очите им. Поплакали си бабата и дядото и се прибрали вкъщи.

А конят бил от конюшнята на царя и щом остарял и изнемощял, конярите го натирили по пътищата. И сега, оседлан и с момичето от вар на гърба си, той ходил, ходил по прашните пътища, пък току пак стигнал пред царските порти. Стражите го познали, но се зачудили откъде се е взело това хубаво момиче. Отишли при царя и рекли:

— Царю честити, старият кон се завърна, оседлан е с хубаво седло и на гърба му има едно чудно хубаво момиче.

— Отведете коня в конюшнята, а момичето доведете веднага при мен — казал царят.

Щом видял девойката, той се смаял от нейната хубост. И двамата с царицата я молели да им каже коя е и откъде е дошла, но тя не продумвала нито дума. Заживяла в двореца, но все мълчала. Когато оставала сама, тя си приказвала, но щом някой дойдел, веднага млъквала. Всички си мислели, че се срамува много и затова не говори.

Царят имал син. Той много харесал момичето, обикнал го и се оженил за него. Царят и царицата се надявали, че след сватбата то ще почне да говори, но се излъгали. А на царския син му омръзнала нямата невеста и се оженил за друга девойка. Момичето от вар изпратил да живее в малка стаичка някъде в приземията на двореца. Момичето от вар си живеело само и често си говорело. Веднъж царските слуги го чули и надзърнали през процепите на вратата. И що да видят? Момичето от вар взело един гергеф и му рекло:

— Уший се, гергеф! — и гергефът веднага се ушил.

— Вдени се, игла! — иглата се вдянала и момичето започнало да шие.

Шило, що шило, омръзнало му и хвърлило иглата на пода. По някое време решило отново да шие, повикало иглата, но тя не го послушала и не дошла. Тогава момичето си отрязало с ножичката носа и му казало да донесе иглата. Носът донесъл иглата и момичето пак го турило на мястото му.