Катрин Кер - Магия за зора

— Така е — съгласи се от любезност Невин. — Изненадан съм, че изобщо търгувате с моите хора.

— Колкото по-дълго трае войната, толкова повече елдидски мъже гинат. Освен това докато се сражават на изток, няма да се опитват да ни отнемат земите. — Тя вдигна ръка за подигравателен поздрав. — Нека в Кермор има крал още сто години.

Невин имаше намерение в последна сметка да отиде в Елдид, но истинската му цел се намираше непосредствено на запад от границата, където от морето се издигаха двата потопени върха, които образуваха островите Умглейд. До вечерта и през целия следващ ден той се движеше покрай крайбрежните скали, през поляни с висока, полегнала от вятъра трева, докато накрая стигна до ниски възвишения, които не се обитаваха нито от хора, нито от елфи. На третия ден се озова пред тесен проход, който водеше до широк, осеян със скали плаж. Там бавните вълни се разбиваха с печален шепот в крайбрежния камънак. На по-малко от две мили навътре, на фона на сребристото сияние на Южното море, видя тъмните очертания на главния остров.

Приливът беше стигнал до най-високата си точка и на Невин му се наложи да изчака, докато стане възможно да стигне до него. Заведе животните до двете колони, отбелязващи входа към каменния път, който в момента все още се намираше под водата, и се загледа как вълните се плискат мързеливо в изсечените в камъка белези. Наистина отливът започваше и всяка вълна стигаше мъничко по-ниско от предишната. С крясъци и грак морските птици се снишаваха, сякаш за да го огледат — грациозни чайки, по някой орел-рибар и тромавите пеликани, които бяха свещените птици на бога Ум. Невин гледаше птиците, за да си запълва с нещо времето и обмисляше предстоящата си задача — да убеди жреците от Водния храм да помогнат на деомера да излекува разкъсаното кралство. Потискаха го съмнения; когато преценяваше с хладен разум сложния си план, той му се струваше налудничав.

Вълните отстъпваха и от дълбините изплаваше дългият път, по който се оттичаше вода като от сребърна морска змия. Невин изчака, докато слънцето и вятърът го изсушиха, а сетне поведе дърпащите се животни по него. Те пръхтяха и вдигаха високо копита по необикновения път под краката си. Пред него се издигаше островът, дълъг десет и широк седем мили, с ниски възвишения, стърчащи сред поляни с корава морска трева. Денят беше слънчев (нещо рядко за Умглейд), така че докато отиваше натам, можеше да различи и самите постройки на храма. В края на пътя се издигаше каменна арка, по която бяха изсечени плетеници и медальони с пеликани в тях и надпис: „Водата покрива и разкрива всички неща.“

Тъкмо Невин напусна пътя и стъпи на здрава земя, през поляната се втурна да го посрещне млад жрец. Беше русо момче на около шестнайсет години, облечено в тъмни бриги и ленена горна риза с обикновена кройка, но на платките й, на мястото на герба на лорда, имаше извезани оранжеви пеликани.

— Добре дошъл, добри пътнико. Какво те води към водния храм на Ум?

— Искам божеството да ми помогне със знамения. Името ми е Невин.

— А аз се казвам Кинрей. Боговете дават знамения на всеки, който пожелае.

Храмовият комплекс се намираше на повече от миля разстояние, от другата страна на брулената от вятъра ливада. Докато вървяха натам, Кинрей не продума повече, а Невин се чудеше кой ли е той и какви причини са го накарали да избере съвсем млад този самотен живот. Беше хубаво момче, независимо че слабото му лице беше напукано и зачервено от постоянния вятър, който духаше откъм морето, но сините му очи оставаха странно резервирани, малко печални, сякаш разбираше, че обикновеният живот не може да му предложи нищо. Под възвишението се беше приютил висок каменен брох, а около него се издигаха складови бараки, две малки кръгли къщи и конюшни. Няколко разкривени от вятъра дървета хвърляха хилави сенки; няколко цветя се мъчеха да цъфтят на завет край стените. Вятърът въздишаше около сградите и вдигаше песъчливия прах. Отвъд комплекса Невин видя зеленчукова градина, нива с ечемик и няколко пасящи крави. Набожните правеха дарения на Ум, когато искаха съвета му, но парите в никакъв случай не стигаха, за да осигурят храна за храма. Кинрей посочи към малка кръгла хижа с прясна слама на покрива, разположена току до кладенеца за конюшнята.

— Това е къщата за гости, добри човече. След като настаня коня и мулето ти, ще занеса багажа ти в нея. Виждаш ли голямата сграда ей там? Тя принадлежи на върховния жрец и ти можеш да му изразиш уважението си веднага.