Катрин Кер - Магия за зора

— Благодаря, ще го направя. Още ли глава на тукашната общност е Адоник?

— Та той умря! Толкова отдавна! Педрадин бе призован да го замести.

Както много често се случваше, Невин се изненада как бързо лети времето — за другите хора. Помнеше Педрадин като запален послушник, не много по-стар от Кинрей, но мъжът, който го посрещна на вратата на резиденцията на върховния жрец, беше много посивял и вървеше бавно и тежко като човек, сигурен в годините и положението си.

— В името на краката и перата на свещените птици! Нима наистина виждам Невин?

— Точно него виждаш. Помниш ли ме? Че сигурно са минали двайсет години откак за последен път бях тук.

— Така е, но ти ми направи много силно впечатление. Истинско чудо е, че те виждам толкова здрав. Ти си определено най-доброто доказателство за действието на билките ти, за което може да се сети човек, или пък деомерът е онзи, който те поддържа в такова добро състояние?

— Всъщност деомерът, по свой собствен начин. И аз се радвам да те видя.

Педрадин го въведе в оскъдно обзаведена каменна стая, в която имаше маса, стол, тясно ложе и множество рафтове, натоварени с кодекси и пергаменти в кожени кутии. В огнището от розов пясъчник тлееше торф, за да компенсира студа, който идваше от морето. Когато върховният жрец плесна с ръце, от задната врата се показа слуга. Беше човек над трийсет години с тъмна коса. Лицето му беше разкривено от най-страшния белег, който Невин бе виждал дотогава — плътни възли и шевове от лъскава съединителна тъкан, които минаваха през лявата буза и се събираха на възел в ъгъла на устата му, като я изкривяваха във вечна пародия на усмивка.

— Давин, донеси на гостенина и на мен мляко с подправки. След това можеш да правиш каквото искаш до вечеря.

Той кимна безмълвно и излезе през същата врата.

— Не може да говори ясно — обясни Педрадин на Невин. — Някога е бил елдидски моряк. Намерихме го изхвърлен на плажа, почти умрял от тези рани. Ще станат вече шест години оттогава. Помоли да остане тук и не бих казал, че не разбирам желанието му да не воюва повече. За един жрец е добре, когато има за слуга човек, който не говори.

След като Давин донесе млякото, жрецът и магьосникът седнаха край огъня. Невин отпи мъничко от сладкото мляко и му се дощя на жреците на Ум да не им бе забранено да пият пиво и медовина.

— Като зная как владееш деомера, се изненадвам, че си дошъл при нас за знамение.

— Знамението, от което имам нужда, засяга цялата територия на Девери и Елдид, а не само моите дела, Твоя святост. Дошъл съм също така да моля за съдействие по един необикновен въпрос. Кажи, не ти ли се свива сърцето, като гледаш как войните бушуват и краят им не се вижда?

— Трябва ли наистина да ме питаш? То на всеки човек с ума си ще му се свива сърцето.

— Точно така. Ние, които служим на деомера на светлината, сме се обединили и имаме план как да сложим край на войните, но не можем да го осъществим без помощта на онези, които служат на боговете. Дошъл съм да те помоля да ми помогнеш да поставим единствения истински крал на престола му.

Очите на Педрадин се разтвориха като на дете.

— Кой е той? — прошепна върховният жрец.

— Все още не зная, но в архивите си вие имате сведения за всяко родословие и кръвните връзки на благородните кланове. Когато Великият Ум ни даде знамение, ще можем да го изтълкуваме с помощта на архивите.

— Разбирам. А след като узнаеш името му?

— Тогава деомерът ще го постави на трона му. Позволи ми да ти разкажа плана си.

Отначало Педрадин слушаше мълчаливо, след това скочи от стола си и започна да крачи напред-назад, обхванат от голяма възбуда.

— Това би могло да стане! — не успя да се сдържи жрецът. — С помощта на боговете и на деомера бихме могли да успеем. Но цената — в името на моя най-свещен господар, в такава война ще загинат твърде много хора.

— Та повече ли ще загинат, отколкото мрат сега? А тази война ще сложи край на сегашното положение или поне така се надяваме. А инак каква надежда имаме?

— Наистина никаква. На сутринта ще попитаме Бога.

Вечерята поднесоха в броха, в огромно кръгло, опушено от факлите и торфа в огнището помещение, което служеше едновременно за трапезария и кухня. Петимата жреци, тримата им слуги и гостите, когато ги имаше, сядаха заедно на две дълги маси, без да спазват някакъв ранг. Дори и върховният жрец ставаше да си вземе мляко или яхния, ако искаше още. Тихият разговор, който се водеше, засягаше книги и градинарство, религиозните упражнения на жреците и бавното съществуване на острова. Невин им завидя. Животът му скоро щеше да започне да се върти около крале и военни действия, политика и смърт — точно нещата, които бе пожелал да остави зад себе си, когато избра пътя на деомера, както каза на Педрадин.