Катрин Кер - Магия за зора

На това място от векове съществуваше село, но само двайсет години преди това гуербретът на Елдид беше решил, че кралството има нужда от истински град точно тук, където се вливат двете реки. Тъй като войната с Пирдон можеше да избухне всеки момент, той искаше да разполага с опорен пункт за войските си, заобиколен от наистина годни за отбрана стени. Не представляваше проблем да намери заселници, защото имаше колкото щеш по-млади синове на благородни лордове, готови да се преселят, за да придобият собствена земя, и колкото щеш крепостни селяни, готови да тръгнат с тях, защото ставаха свободни, щом напуснеха земята, към която бяха закрепостени. Когато отрядът на Карадок влезе в Каминуейн, видяха, че това беше един свестен град с хиляда кръгли къщи зад високите каменни стени, по които стърчаха наблюдателни кули.

На около миля се намираше каменният дън на тиерин Мейноик и там намериха човека, когото търсеха да ги наеме. Мейноик получаваше издръжка от гуербрета на юг, но в просторните му владения липсваха достатъчно бойци, а той трябваше да води и своя частна война. От години вече човекът, който му причинявал най-големи неприятности, бил някой си лорд Пагуил.

— И е събрал много копелета, подобни на него самия — рече Мейноик. — Твърдят, че щели да поискат от гуербрета да им даде техен си тиерин и нямало да ми се подчиняват. Това не мога да приема.

И наистина не можеше, защото в противен случай щеше не само да загуби половината от земята си, но и да стане за смях на цял Елдид. Набит, мускулест мъж с много сиво в гарвановочерната си коса, Мейноик кипеше от ярост, крачеше напред-назад и оглеждаше отряда, който стоеше възседнал конете си пред портите на дъна му. Карадок и Мадин го следваха на почетно разстояние, докато лордът преценяваше със зорък поглед ездачите и въоръжението.

— Много добре, капитане. По един сребърник на седмица за всеки боец, вашата издръжка и, разбира се, ще възстановя всеки загубен от вас кон.

— Много сте щедър, милорд — рече Карадок. — За мирно време.

Мейноик се обърна намръщен към него.

— Още по един сребърник за всеки боец за всяка битка, която водим — продължи Карадок. — И това включва всеки загинал боец.

— Прекалено много.

— Както желае негово благородие. Аз и хората ми можем да продължим нататък.

И нищо чудно да отидем при вашите врагове — тази мисъл остана да виси между тях дълго време. Накрая Мейноик изруга под нос.

— Съгласен. По още един сребърник на боец за всяко сражение.

Карадок му се поклони с открита и невинна усмивка.

Новопостроеният дън на Мейноик беше достатъчно голям, за да има до стената две казарми и два обора, а това беше добре дошло, защото по този начин наемниците щяха да бъдат отделени от изпълнения с презрение към тях боен отряд. Но се хранеха на едни и същи маси и бойците от местния отряд подхвърляха едва поносими забележки за мъжете, които се бият за пари, и съвършено непоносими определения за родителите на мъжете, способни да го направят. За двата дни, преди войската да бъде най-после готова да потегли, Карадок и Мейноик трябваше на няколко пъти да прекратяват сбивания.

След като свика всички верни свои съюзници, Мейноик събра и поведе на запад срещу бунтовниците повече от двеста и петдесет души. В походната колона отрядът на Карадок вървеше най-отзад, дори след каруците с провизии, и по цял ден гълташе прах. Нощем устройваха собствен лагер недалеч от бойните отряди на благородниците. Но когато лордовете се събраха на военен съвет, повикаха Карадок. Той се върна при отряда със сигурни вести и събра около себе си бойците да ги чуят.

— Утре влизаме в първото си сражение. Ето как стоят нещата, момчета. Стигаме до една река, на която има мост. Мейноик претендира за мостовината, но Пагуил не му я дава. Според разузнавачите Пагуил ще го отбранява, за да не може тиеринът да мине по него, защото веднъж мине ли против волята на Пагуил, ще бъде отново негов в очите на всички. И — както можеше да се очаква — ние ще поведем атаката.

Всички закимаха, признавайки, че в края на краищата са наемници, които могат да бъдат жертвани. Мадин установи, че го е налегнало странно чувство, студенина, тежест. Дълго време му трябваше, за да си признае, но накрая установи, че чисто и просто го е страх. Тази нощ сънува последната атака в Кантрей и се събуди облят в студена пот. Страхливец такъв, си каза той; грозно страхливо човече. Укорът пламтеше в душата му, но истината беше, че едва не загина при последното нападение и сега вече знаеше какво означава да умираш. Страхът го задавяше съвсем осезаемо, като да беше глътнал чепка овча вълна. А най-лошото от всичко бе, че такова нещо не можеше да сподели с Ейтан и го знаеше.