Катрин Кер - Магия за зора

Клейд започна с голямо внимание да рони питката си на дребни трошици.

— Не е необходимо да ми казваш, ако не искаш — рече малко след това Карадок. — Но помисли дали не искаш да пътуваш с нас. Ще си в много по-голяма безопасност. Да ти се е щяло някога да видиш Елдид?

— Там се опитвах да стигна и си напълно прав за това, че ще е много по-безопасно. В живота си не съм въртял меч. Аз съм… ъ… учен.

— Чудесно. Може да ми се наложи да пиша писмо някой ден.

Клейд успя да се усмихне едва-едва на шегата, но лицето му остана мъртвешки бледо. Когато обаче отрядът потегли, той тръгна с тях, яздейки сам зад каруцата на Ото. Когато се разположиха на лагер за през нощта, Мадин се съжали над него и му предложи да сподели огъня им. Клейд донесе храна от натоварените на мулето торби, но почти не хапна, а само седеше и гледаше как Ейтан лъска меча си. Сетне, след вечеря, Карадок дойде при тях да поприказват, но Клейд не рече почти нищо, докато капитанът и бардът разговаряха небрежно за онова, което смятаха да правят в Елдид. Но накрая при една пауза той проговори.

— Мислих върху предложението ти, капитане. Имате ли нужда от хирург? Завърших чирачеството си само преди година, но имам страшно много практика с рани.

— Всички ледове на пъклите да ме вземат! — възкликна Мадин. — Та ти си направо безценен.

— Дяволски вярно. — Карадок наведе глава настрани и огледа младия хирург. — Виж какво, обикновено не съм любопитен и предпочитам да оставя момчетата си с личните им проблеми, но в случая трябва да попитам. За какво човек с твоята подготовка пътува така по самотните пътища?

— По-добре е да научиш истината. Преди всичко името ми е Каудир и бях в двора в Дън Девери. От време на време забърквах по някоя отвара и други подобни неща, за да може някоя благородна дама да се освободи от… ами как да кажа… от мъничко… ъ, е, добре… неприятности. Това се разчу по един доста неудобен начин.

Карадок и Ейтан размениха озадачени погледи.

— Иска да каже аборти — обади се ухилен Мадин. — Не че това трябва да ни тревожи, нали?

— Може и да потрябва с глутницата кучета, които командвам — рече Карадок. — Е, добре, Каудир, когато ми докажеш, че можеш да лекуваш, ще получаваш пълен дял от спечеленото както всеки боец. Установил съм, че хирурзите на лордовете се грижат първо за хората на лорда, а за наемниците — ако им остане време. Случвало се е бойци, които спокойно са можели да оживеят, ако някой се беше погрижил както трябва за тях, да умират от загуба на кръв.

Неволно Мадин вдигна очи към Ейтан и установи, че той гледа Каудир с мрачно подозрение.

— Бил си в Дън Девери, така ли? — Ейтан проговори със сух, суров шепот. — Беше ли една от твоите благородни дами Мерода от Глиганите?

Каудир трепна, а сетне се изчерви и това беше по-красноречиво признание, отколкото ако го беше изрекъл с думи. Ейтан стана на крака, поколеба се, сетне хукна в тъмното.

— Какво има, по дяволите? — сопна се Карадок.

Без да губи време в обяснения, Мадин стана, и хукна подир Ейтан през изненадания лагер, тичайки слепешката след него по осветения в лунната нощ речен бряг. Накрая Ейтан спря и се остави приятелят му да го стигне. Стояха така дълго време, задъхани и загледани как покрай тях тече посребрената от луната река.

— След като имаш работа с такава кучка — рече накрая Мадин, — как би могъл да знаеш, че бебето е било твое?

— Следих я като сокол цяла зима. Само да беше погледнала друг мъж, щях да го убия и тя го знаеше.

С въздишка Мадин седна и след миг Ейтан го последва.

— Ако имаме собствен хирург, това ще е дяволски хубаво — рече Мадин. — Ще можеш ли да понасяш Каудир?

— Та мога ли да го обвиня в каквото и да е? Ще ми се да можех да я убия. Понякога мечтая за това — как я пипвам за хубавото бяло гърло и я удушавам.

Внезапно се обърна и се хвърли в обятията на Мадин. Той го притисна към себе си и го остави да плаче, а Ейтан се давеше грозно и хлипаше като мъж, който се срамува от сълзите си.

Два дни по-късно отрядът пресече границата и навлезе в Елдид. По онова време северната част на провинцията беше почти дива и представляваше гори и девствени ливади, като от време на време картината нарушаваха по някой дън на дребен лорд или село на свободни селяни. Много лордове биха желали да наемат отряда, защото непрекъснато ги заплашваше опасност от набези от кралството Пирдон на север или от Девери — на изток. Никой обаче не можеше да плати онова, което според Карадок струваше той. С трийсет и седем бойци, собствен ковач, хирург и бард, той превъзхождаше бойните отряди на повечето лордове в Северен Елдид. Тъкмо когато Карадок вече започваше да проклина решението си да тръгне в тази посока, стигнаха новия град Каминуейн, разположен на брега на реката с необикновеното име Ел на мястото, където в нея се вливаше друга течаща от северозапад река с още по-странното име Авер Кантариел.