Катрин Кер - Магия за зора

— И аз не мога да го открия — помисли той.

— Да не е мъртъв?

— Не може да е мъртъв, защото Джил щеше да разбере, ако е така. Смятам, че след като е видяла толкова много от опасността, в която се е намирал, можем да й се доверим, че щеше да почувства смъртта му. Колко бързо можеш да стигнеш в Кермор?

— Би трябвало да сме там утре.

— О, богове! Какво ще правите, ще се превърнете в птици и ще полетите ли?

— Нищо такова всъщност. — Саламандър успя леко да се усмихне. — Кралят е поставил на разположение на Блейн една от своите речни галери. Казаха ми, че Белавер течал дяволски бързо от тук до Драудбри.

— Чудесно. Блейн идва ли с вас?

— Не. Интригата в двора може да накара сърцето на човек да се пръсне, затова не смее да си тръгне. Но имаме писма от него до гуербрета в Кермор. Ще дойдеш ли при нас там?

— Тръгвам веднага. Не съм си представял, че ще се стигне дотам. Не разбираш ли какво най-вероятно е станало? Сигурно съперниците на Родри са наели някоя от бардекските кървави гилдии да се отърват от него.

Образът на Саламандър, който се носеше над огъня, изглеждаше страшно озадачен:

— Та как дребни елдидски лордове ще знаят дори за съществуването на тези гилдии?

— Е, може да им е казал някой търговец или друг, или… виждам какво имаш предвид. Като го казах на глас, изведнъж започна да ми изглежда невероятно.

— Какво се е случило тогава?

— Какво ли наистина? Внимавайте много, докато стигна в Кермор. О, богове, трябва да взема кораб! Не мога да тръгна, преди да съм говорил с Ловиан, разбира се, но мога да започна да си събирам багажа. Нейна светлост е на лов с гуербрета.

Долу, на елдидския бряг, беше ярък слънчев ден, но вятърът, който плющеше в сребърносините знамена на Аберуин беше хладен, а в сенките, които падаха в големия двор на гуербретския дън, си беше направо студено. Застанала до коня си, лейди Ловиан хвърли изпълнен със съмнение поглед към небето.

— Може би ще е малко ветровито да пуснем соколите.

— О, нека си опитаме късмета, мамо — отвърна Рийс.

Говореше престорено весело и тя разбра, че този лов е бил устроен само като претекст да поговори с нея насаме.

— В такъв случай, разбира се. Ако не друго, поне ще си пояздим хубаво.

Възседнаха и излязоха от дъна на улиците на Аберуин. Зад тях идваха соколарите, с качулатите птици на китките си и четирима войскари от бойния отряд на Рийс за ескорт. Докато минаваха по виещите се улици, народът се кланяше на своя господар, който отвръщаше с вдигната ръка. Понякога, съвсем спонтанно, момчета и младежи го приветстваха. Независимо от ината си, Рийс беше добър управник, стриктно справедлив в присъдите си по отношение на всички, с изключение на по-малкия си брат, и жителите на неговия град го ценяха заради това.

Напуснаха Аберуин и се насочиха на север по пътя, който следваше течението на Гуин, искряща и пълноводна след обилните летни дъждове. Сред върбите и леските, които растяха покрай водата, Ловиан видя едно-две дървета, които пожълтяваха.

— Както изглежда, есента ще дойде твърде рано тази година — забеляза тя.

— Наистина. Е, лятото беше студено. — Рийс погледна назад, за да се увери, че хората му ги следват на достатъчно голямо разстояние, сетне се обърна към нея. — Виж какво, мамо, искам да те питам нещо. За малката Рода.

— Така ли?

— Мисля си дали да не я осиновя официално и да я узаконя.

Ловиан не успя да измисли какво да му отговори. Рийс й се усмихна иронично, нещо, което сигурно му е струвало твърде много.

— Време е да погледна суровата истина в очите. Няма да дам на Аберуин наследник.

— Гуербретството не може да се предава по женска линия.

— Разбира се, че не може, но все някой ден тя ще се омъжи, нали? Ще има съпруг, може би един-двама сина. Поне ще имат малко мелуейдска кръв в тях.

— Разбира се, ако Съветът на избирателите приеме съпруга й за твой наследник.

— Има такива прецеденти, стотици прецеденти за изминалите години — той отметна гневно глава. — Освен това поне ще накара моите васали да се поспрат. О, богове, да не смяташ, че не ме боли? Зная дяволски добре, че всеки тиерин в Елдид вече крои планове и политиканства, за да вземе моята земя за сина си, когато умра.

— За съжаление си съвършено прав. Но ти знаеш, скъпи мой, че има много по-лесно решение…

— Няма да върна Родри.

Устата му се сви по начин, който тя добре познаваше.

— Разбира се, че както реши Негова светлост, но как можеш да осиновиш детето без разрешението на баща му?