Катрин Кер - Магия за зора

Докато войскарите носеха Рийс към стаята му, Ловиан отиде в апартамента си, свали напоената с кръв рокля и се изми внимателно. Облече чиста дреха, сдържана, от сив лен, сетне се погледна в огледалото. Лицето, което видя там, сякаш се бе състарило с години за една сутрин. С болка отбеляза дълбоките гънки, които разсичаха бузите й, и зашеметения, почти безжизнен израз в очите.

— О, Богиньо, нима ще погребвам още един син?

Остави огледалото и се обърна, съзнавайки, че въпреки изкуството на Невин и неговите билки точно така ще стане. Но не можеше да заплаче. Спомни си деня, когато преживя това с втория си син, нежния Ейдри, който беше навършил само шестнайсет години. Донесоха го завит в одеяло и вързан на собствения му кон, убит в сражение редом с баща си. Стоеше в двора и гледаше как войскарите срязват въжетата и го свалят, но не си позволи дори една сълза, защото знаеше, че бойният отряд гледа и ако бе допуснала да се разплаче, щеше да се разкрещи като луда. Сега се чувстваше по същия начин. Колкото и да я вбесяваше Рийс, той си оставаше първородният й син.

Отметна глава, напусна стаята и слезе в голямата зала. Откъм страната на войскарите мъжете пиеха упорито и малко приказваха, дори и десетимата от собствения й отряд, които беше довела като ескорт. Когато мина покрай тях, направи знак на своя капитан Кълин от Кермор. Той побърза да дойде до почетната маса и коленичи до нея.

— Ще живее ли, милейди?

— Остава ми само да се надявам, капитане. Искам да изпратя бърз куриер до Дън Девери. Кралят трябва да бъде уведомен за това. Избери когото смяташ за най-подходящ и нека войскарят да се приготви.

— Разбира се, милейди, но е по-добре да отиде някой от войскарите на Рийс.

— От формална гледна точка сигурно си прав, но не мога да им заповядвам.

— Но, милейди, та вие сте регент сега.

— О, богове, наистина! Стана толкова бързо, че не съм и помислила.

— С всекиго би било така, милейди. — Той се поколеба, очевидно изпълнен със съчувствие, но трябваше да се съобрази със своя ранг. Накрая заговори отново: — Ваша светлост знае, че не съм бил съгласен с гуербрета в миналото, но ме боли, като гледам мъката ви.

— Благодаря ти.

Когато той вдигна поглед, тя внезапно си спомни за Родри и за това какво може да означава смъртта на Рийс. Посивелият от битки воин, коленичил до нея, обичаше Родри като син и тя разбираше, че Кълин се разкъсва като нея. Ако Рийс умреше — дори и само да лежеше болен в продължение на месеци — кралят би имал пълно основание да отзове брат му, а Рийс нямаше как да каже и дума против това. Тя искаше от все сърце Родри да се прибере у дома, но как да понесе всичко, което ставаше!

— О, богове — дори и на нея самата гласът й прозвуча като стенание и тя се застави да овладее надигащите се сълзи. — Капитане, изпратете ми писар и капитана на отряда на Рийс. Трябва да изпратим колкото се може по-бързо съобщение в Дън Девери.

Часове наред Невин работи над пострадалия гуербрет, но докато наместваше счупения крак и зашиваше лошата рана над окото, надеждите му ставаха все по-малки. Рано или късно, и по-скоро рано, Рийс щеше да умре. Падането беше увредило единия от дробовете му — Невин го чуваше, като си слагаше ухото на гърдите на гуербрета — но нямаше как да знае колко тежко е поражението. Рийс не плюеше кръв и това беше добър признак, защото противното щеше да означава, че парче от множеството му счупени ребра е пробило дроба. След време можеше и да оздравее, макар Невин да се съмняваше в това. По-лошо бяха засегнати бъбреците. Отваряйки второто си зрение, Невин виждаше аурата на гуербрета, а в нея различните завихряния на енергия, които съответстваха на основните органи на тялото. Не разчиташе много на този вид диагноза и все пак тя му позволяваше да прецени, че нещо вътре съвсем не е наред и то има за център бъбреците. Въпреки това не можеше да разбере колко всъщност не е наред. Знаеше, че постепенно всичко ще стане ужасяващо ясно.

Накрая свърши онова, което можеше да направи. Подпрян на възглавници, разположен върху огромното легло със синьо-сребърния балдахин, избродиран навсякъде с драконовия символ на рана, Рийс лежеше и мъчително поемаше всяка частица въздух, която успяваше. Гарвановочерната му коса беше сплъстена на челото от пот, а когато отвори очи, те бяха мътни.

— Ще живея ли?

— Това зависи до голяма степен от вас, Ваша светлост. Ще се борите ли да живеете?

Рие се усмихна, сякаш искаше да каже, че въпросът е излишен, след което припадна. Невин въздъхна и отиде до вратата на стаята да пусне вътре съпругата на гуербрета, която беше чакала търпеливо през всички тези безкрайни часове. Тя му се усмихна неуверено, после изтича до леглото на съпруга си.