Катрин Кер - Магия за зора

— Родри е престъпник. Съгласно закона тя няма баща.

— В такъв случай много добре. Ще помисля по въпроса, щом Негова светлост предпочита да упорства като диво прасе.

Той само сви рамене при обидата и отново се загледа в пътя пред себе си. Ловиан се запита защо дори си е дала зор да намекне, да прави планове и да настоява за връщането на по-малкия си син. „Рийс чисто и просто не може да понесе мисълта Родри да го наследи — помисли тя. — Е, да можеше на Родри да му се роди син от тази негова Джил, но бедното момиче върви навсякъде с него, спи под дъжда на земята и само богинята знае какво още. Без съмнение женските й течности са съвсем пресъхнали и…“

Внезапно конят на Рийс подлудя. Само това можа да си помисли Ловиан, когато черното животно изцвили, подскочи и се вдигна на задните си крака, ритайки с предните си копита, сякаш се бранеше от някакъв враг. Рийс полетя напред и се хвана за врата му, сетне се смъкна встрани, когато той отново подскочи. Беше великолепен ездач, но конят се вдигаше на задните си крака и се мяташе в пълна паника, което не очакваше. Тя чу хората му да крещят, чу тропота на конете им, но черният жребец под Рийс се извъртя, подскочи, подхлъзна се и падна, хвърляйки лошо Рийс на земята, сетне се стовари върху него. Чу женски писък и осъзна, че гласът беше нейният.

Изведнъж отвсякъде наоколо й се струпаха войскарите от ескорта. Един от тях сграбчи поводите на уплашения й кон и я отведе настрана; другите скочиха на земята и се втурнаха към господаря си. Ловиан се овладя и махна на войскаря, който държеше нейния кон.

— Препусни към дъна! Доведи Невин и каруца!

— Милейди! — Той й се поклони от седлото, сетне се понесе в галоп назад.

Ловиан скочи на земята и побърза да отиде при Рийс, тъкмо когато конят му успя да се вдигне. Десният му преден крак беше счупен и висеше. Един от войскарите й препречи пътя.

— Милейди, по-добре да не гледате.

— Не говори глупости! Грижила съм се достатъчно за ранени.

Блъсна го настрана и коленичи до Рийс. Лежеше съвършено неподвижен и отначало го сметна за мъртъв, но когато го докосна по бузата, клепачите му трепнаха и се отвориха. С лице, разкривено в агония, той се опита да говори.

— Шът, шът, малкия ми. Скоро ще дойде Невин.

Той кимна, сетне се загледа към небето, устата му се гърчеше от болка. Челото над окото му беше срязано и от него струеше кръв; виждаше, че левият му крак е счупен, вероятно на няколко места. Но тя разбра, че може би най-тежките поражения са вътрешните — там, където нямаше как да помогне никакъв хирург, дори и Невин. Можеше само да чака и да се моли на боговете, докато старецът не се появи в галоп, а зад него трополеше каруца. Невин скочи от коня и изтича.

— Жив ли е?

— Почти.

Ловиан се отдалечи, за да не му пречи и остана с ескорта край пътя, а Невин се залови за работа, изправи крака и надве-натри го шинира. Видя го да клати глава и да ругае под нос, докато прокарваше дългите си грациозни ръце по тялото на Рийс, и сърцето й изстина. Накрая той повика каруцаря, за да вдигнат двамата гуербрета и го положат в каруцата. За свой късмет по това време Рийс беше загубил свяст. Ловиан се качи при него и сложи окървавената му глава в скута си. Невин я гледаше и в сините му като ледени блокчета очи не се четеше нищо.

— Искам жестоката истина — рече Ловиан. — Ще умре ли?

— Е, милейди, просто не зная. Негова светлост е наистина много здрав мъж и ще се бори за живота си, но нещата са твърде сериозни. По-слаб човек щеше вече да е умрял.

Потеглиха бавно към Аберуин, за да се друса колкото се може по-малко каруцата с наранения мъж. В съзнанието си Ловиан непрекъснато се връщаше мислено към нещастния случай. Защо се беше подплашил конят? По пътя не минаваше дори и мишка. Случилото се беше като деомер. Внезапно се вцепени и повика Невин, който яздеше малко зад тях. Той подбутна коня си и тръгна до нея.

— Невин, случи се нещо изключително странно.

— Войскарят, когото сте изпратили да ме повика, каза същото, милейди. Мога ли да предложа да обсъдим въпроса насаме?

— Разбира се — тя усети как страхът я стегна за гърлото. Очевидно старецът се съгласяваше с внезапното й прозрение.

Мадрона, жената на Рийс, ги посрещна на портите. Гъвкава и руса, тя беше някак безлично хубава, но сега лицето й носеше белега на желязна воля. Ловиан се възхити от снаха си, която беше искрено привързана към своя съпруг.

— Стаята му е готова — рече Мадрона. — Лошо ли…

— Лошо, наистина, но не е свършен. Двете с теб ще го изправим.