Катрин Кер - Магия за зора

— Както го гледам, не ми изглежда много мъжествен. Момиче като теб би могло да се радва на малко по-добра компания за една вечер. Спя вън в плевнята, нали разбираш. Настрана… е, такова… настрана де. Бих могъл да отида там веднага.

— Мога да дойда след мъничко, но не бива да оставам дълго — тя се изкиска по някакъв странен, опиянен начин. — Но пък и няма много време да отнеме, нали?

Алейда се изкиска отново и побърза към кухнята. Перин се забави достатъчно дълго, за да довърши пивото си и да уталожи подозренията на кръчмаря, сетне се измъкна и отиде в плевнята. Тъй като момичето трябваше да се крие, не взе фенер. Намери багажа си в бокса на коня, извлече го нагоре по стълбата и препъвайки се, просна одеялата и си изу ботушите. Докато чакаше в натрупаното сено, започна да се пита защо въобще си е дал зор да я прелъсти. Нито една жена нямаше да е равна на Джил. Мисълта за нея го доведе едва ли не до сълзи, но след няколко минути вниманието му привлече Алейда, която се катереше по стълбата. Стана да я посрещне и я целуна, преди да й хрумне да си промени намерението.

— О, богове! — Тя изглеждаше искрено разтревожена. — Наистина не мога да разбера какво ми става, защо тичам така след теб?

— Нищо лошо. Ела легни при мен и ще ти покажа защо.

Тя покорно му позволи да я заведе при одеялата си. Отначало се държеше срамежливо в обятията му, но с всяка негова целувка той долавяше не само нарастващото полово напрежение, но и сила, едно странно тъмно чувство, което се надигаше някъде от дълбините му и го заливаше, докато накрая стана дори по-силно от половата страст. Силата растеше и тя реагираше на нея, стенейки в обятията му при всяка ласка. Накрая му хвана ръката.

— Нямам време да си свалям роклята. Просто я запретни, и то веднага. Моля те, а?

Щом свършиха, тя го целуна за последен път и му призна искрено, че би искала да остане цяла нощ, а сетне побърза да се върне при ревнивия си мъж. По това време Перин беше толкова изтощен, че се зарадва, когато тя си отиде. Падна върху одеялата, впери поглед в странната, изпълнена със светлини тъмнина, която се въртеше бавно около него. Опита се да затвори очи, но чувството за движение продължи, при това толкова силно, че изпита желание да повърне и побърза да ги отвори. Усещаше как по гърба и гърдите му се стича студена пот, а треперещите му устни са обезкървени и студени. Понечи да стане и да потърси помощ в кръчмата, но разбра, че не би могъл да слезе по стълбата, без да си счупи врата. Можеше само да лежи, стиснал сеното под себе си, и да се моли да не умре.

Паниката го заливаше с плисък като бурно море вълнолом. Спомни си за деомереца, който отведе Джил — за човека, който го подиграваше, а накрая добави и една последна обида: трябва да спреш да крадеш жени и коне или това ще те убие. Тогава Перин сметна, че някой вбесен съпруг ще го убие или нещо подобно, но сега осъзна истината. Нещо му имаше, нещо много сериозно му имаше и той не знаеше какво е то. А дали деомерецът знаеше? Би ли му помогнал, ако знаеше? Не беше много вероятно, съдейки по изпълнените с омраза думи, които човекът му каза в лицето. Мислите му се въртяха ли, въртяха като объркан брътвеж; накрая заспа, срина се в тъмнина без сънища.

Джил зърна за първи път Дън Девери около два часа преди пладне на следващия ден, когато шлепът пристана на доковете, на около половин миля северно от него. Тя дълго гледа масивните стени, които се виеха около града, който се издигаше над тях върху седемте си хълма. Дори и оттам, където се намираха, можеше да различи едва-едва покривите на кралския дворец. Високо над кулите и плющейки на вятъра плаваха мънички жълти петънца, които сигурно бяха златотъканите знамена с изправения на задните си крака дракон на кралската династия.

— Страшна гледка, нали? — обади се Саламандър. — Хайде да свалим конете на брега и да тръгваме. Почакай само да видиш портите.

Портите бяха повече от дванайсет стъпки високи и двайсет широки и целите покрити с резба — медальони с основни мотиви, заобиколени с преплитащи се панделки. Железните обкови също бяха украсени със спирали и розетки. Заради дебелите повече от двайсет стъпки стени се образуваше нещо като тунел, през който минаха и се намериха пред още едни порти в края му, също така богато украсени като първите. Отвъд тях се виждаше широко свободно място, засадено с дъбове, намиращо се около централен фонтан, сред чиито пръски се издигаше изправен на задните си крака дракон. След този парк започваха да се извиват тесните улици. Те се въртяха като спирала покрай къщите и нагоре по хълмовете или се виеха надолу покрай магазини и кръчми, на запад, по посока на езерото. Където и да погледнеше, Джил виждаше хора, които бързаха по своя си работа, а тук-там и великолепно облечени войскари от личната гвардия на краля.