Андре Мороа - Жорж Санд

През следващите дни мадам Санд много се измъчва. „Самият дявол е в корема ми“ — казва тя. Ужасните болки на чревното задръстване я карат да вика. Приятелят й, доктор Папе, казва на Морис: „Загубена е“. Само една незабавна операция би могла да я спаси. Но Санд иска да повикат от Париж доктор Фавр, в когото има доверие; а той е „лъжеучен, бъбрив, без медицинска практика“. Поръчват му да доведе със себе си някой известен лекар. Той идва сам и заявява още преди да е видял болната: „Това е херния, ще я разнеса с масаж“. Първият театрален успех на Аврора Дюпен на седемнадесет години, в английския монастир, е една постановка на „Мнимият болен“. Тя умира, заобиколена от Молиерови лекари, които предпочитат да погубят нея, но не и самолюбието си.

Най-после местните диафоруси 177 177 Невежи лекари, баща и син, от Молиеровата комедия „Мнимият болен“. — Б.пр. се решават да повикат хирурга Жул Пеан, но той намира една операция на червата невъзможна и прави само коремна пункция. Мадам Санд се мъчи още шест дни, като призовава страстно смъртта и се чувствува унизена от болестта си. На 7 юни иска да види внучките си: „Колко ви обичам, милички! — казва тя. — Целунете ме. Бъдете послушни.“ През нощта на 7 срещу 8 казва няколко пъти: „Смърт, господи, смърт!“ При нея са сега Соланж и Лина. Морис е пратил бележка в Монживре: „Майка ни е болна, положението й е тежко… Ела, ако искаш.“ Соланж е в Париж; прислугата я предупреждава с телеграма и тя отива у майка си, след като иска смирено да й определят час.

Край леглото бдят само Соланж и Лина, когато чуват „Сбогом, сбогом, умирам“. После някаква неразбираема фраза, завършила с: „Оставете зеленина“. След това в погледа, в ръкостискането й се чувствува все още добрина и нежност, но тя не продумва, изглежда унесена. „Сбогом, Лина, сбогом, Морис. Сбогом, Лоло, сбо…“ са последните й думи. Умира в шест часа сутринта. На обяд Соланж е заела на трапезата мястото на майка си и заповядва на всички, защото Морис е потиснат от мъка.

Погребват я в Ноан, в малкото гробище на парка, близо до бабата, родителите и внучка й Нини. Вали ситен, студен дъжд: шумоленето на вятъра във възлестите тисове и чемшири се слива с песнопението на стария псалт. Всички селянки от околността шепнат молитви, коленичили във влажната трева. За голяма изненада на приятелите й Санд е погребана по католически. По искане на Соланж; Морис отстъпва; абат Вилмон, кюрето от Вик, иска позволение от монсеньор дьо ла Тур д’Оверн, буржки архиепископ, който разрешава без колебание. „Постъпи правилно — казва Ренан, — не биваше да смути мисълта на простите женици, дошли да се молят за нея, пребрадени, с броеница в ръка. Що се отнася до мене, аз бих съжалявал, ако би трябвало да мина покрай вратата, скрита под големите дървета, и да не вляза.“

От Париж са дошли петнадесетина близки: принц Наполеон, получил в 1872 година разрешение да се установи отново във Франция, Флобер, Ренан, Дюма-син, Ламбер, Виктор Бори, Едуар Кадол, Хенри Харис и Калман Леви. Забелязва се отсъствието на исполина Маршал; той е бил всякога голям егоист. По поръчение на Виктор Юго Пол Мьорис прочита писмо от него:

Оплаквам покойницата и приветствувам безсмъртната… Загубихме ли я? Не. Великите образи изчезват, но не се загубват. Напротив: бихме могли почти да кажем, че те се възсъздават. Станали невидими под една външност, те стават видими под друга. Величествено преобразяване. Човешкият образ е покров. Той прикрива истинския божествен образ — мисълта. Жорж Санд беше мисъл; тя напусна плътта, освободи се; почина и оживя. „Patuit dea 178 178 Patuit dea (лат.) — богинята се появи. — Б.пр. …“

Литераторите не могат да слушат текст — дори пред гроб — и да не го преценят от професионално гледище. Флобер намира речта на Юго много хубава; Ренан казва, че е низ от изтъркани фрази. И двамата са прави, защото изтърканите изрази на Виктор Юго го превръщат във велик писател. Но ненадейно запява славей и при тази прелестна песен мнозина си казват: „Ето истински подходящата реч…“

Флобер до Тургенев, 25 юни 1876:

Смъртта на горката майка Санд безкрайно ме наскърби. Плаках като теле на погребението й, и то на два пъти: когато прегърнах внучка й Аврора (чиито очи напомняха дотолкова нейните, сякаш беше възкръснала), и втория път, когато минаха покрай мене с ковчега й… Горката, милата велика жена!… Човек трябва да я е познавал, както я познавах аз, за да знае колко женствен беше този велик мъж, каква безгранична нежност имаше в тази гениалност… Тя ще остане една от френските знаменитости, единствена по своята слава.