Андре Мороа - Жорж Санд

Ортанс Алар, цинична приятелка на романтичната Жорж, също старее. Тя е написала една смела книга за своите любовни преживявания: „Чаровете на Прюданс“. Санд е „очарована от тези чарове“. „Току-що прочетох тази чудна книга. Вие сте наистина велика жена.“ Велика ли? По-скоро откровена, но Жорж, не така откровена, цени тази смелост. Дневник на Ортанс Адар, 6 април 1873: „Току-що получих писмо от кралицата 173 173 Прякор, даден от Ортанс Алар на Жорж Санд, след като Беранже я е нарекъл „кралица на новото литературно поколение“. — Б.а. в отговор на две мои, второто против разбирането, че съществуват паднали жени. Санд казва наистина, че падналата жена е част от едно минало, което тя отрича: както ада и лицемерните попове… Според нея, всичко това се е променило. Казва, че никак не съм остаряла и ще умра съвсем жизнена…“

Самата Жорж Санд, вече седемдесет и две годишна, не чувствува да старее и започва да смята, че ще доживее до дълбока старост. Довършва една съвсем празна книга — „Персмонската кула“, започва друга — „Албина Фиори“, писмовен роман, история за извънбрачната дъщеря на голям благородник и актриса. Прадедите — Саксонският род и Ренто — ще бъдат отново от полза. Но най-вече пише приказки за Лоло.

Бележник на Жорж Санд, сирният вторник, 29 февруари 1876: „Имам намерение да работя, но никаква възможност… Обикалям градината, гдето всичко е нацъфтяло: виолетки, кокичета, минзухар, анемони. Кайсията при цветарника е цъфнала. Приготвям си карнавален костюм, след това девойчетата идват да ги глася и да им се възхищавам: Титит като фея, Лоло като влахкиня, и двете много хубави. Рене 174 174 Рене Симоне. — Б.а. се облича като Пиеро, Морис е китаец, Плошу — бебе, Лина индианка… Танцуваме, аз свиря на пианото до девет часа, когато децата си лягат. Тогава всички се преобличаме; само Плошу нахлузва една рубашка, поставя си фалшив нос и отива на селския бал…“

От пролетта на 1876 година тя започва от време на време да преболедува. Цял живот се е оплаквала от черния си дроб и от нередовни черва. Но се е примирила със своите болести и много повече се тревожи от невралгията на Морис.

Бележник на Жорж Санд, 19 май 1876: „Болките на Морис се усилват от пет до седем и половина. Аврора стои при него и го чака за вечеря. Вечерят весело заедно, болките не се подновяват през цялата вечер… Моите болки продължават цял ден. Предадох урока на Лоло, писах писма и четох. Довърших книгата на Ренан: «Философски диалози и откъси»…“

На 20 май Морис и Лина повикват от Ла Шатр доктор Марк Шабна под предлог да се посъветват с него за невралгията на Були 175 175 Прякор на Морис. — Б.а. , а всъщност защото младото семейство се безпокои от болките на майката. Санд заявява на лекаря, че „от петнадесет дни страда от упорит запек, но мисълта й е ясна както винаги; а има и добър апетит“. Добавя, че това състояние е по-скоро неудобство, отколкото болест и тя не се тревожи от него. На 23 май пише на парижкия си лекар, доктор Фавр:

Въпреки възрастта (скоро ще навърша седемдесет и две години) не усещам недъзите на старостта. Краката са добре, зрението е по-добро, отколкото преди двадесет години, сънят ми е спокоен, ръцете уверени и сръчни като на младини. Когато не ме измъчват тези ужасни болки, се чувствувам по-силна и по-подвижна от всякога… Имах лека астма: не я усещам вече. Изкачвам стълбите пъргаво като кучето ми. Но тъй като една част от жизнените функции е почти напълно прекратена, питам се накъде отивам и дали няма някоя близка утрин да си замина внезапно…

Смъртта е смирена и скромна гостенка. Влиза безшумно. Последните записки на Жорж Санд не издават никакъв страх:

29 май 1876: „Прекрасно време. Не страдам много. Направих хубава разходка из градината. Давам урока на Лоло. Препрочитам една пиеса на Морис. След вечеря Лина отива на театър в Ла Шатр. Играя безик със Сание 176 176 Шарл Сание от Ним , от 1871 г. един от гостите в Ноан. — Б.а. . Рисувам. Лина се връща в полунощ.“

С тези думи приключва дневникът на Жорж Санд, но имаме този на съседката й Нанси дьо Васон.

„В неделя, 28 май — пише мадам дьо Васон, — отидох да прекарам деня в Ноан с Нини, докато Полен беше у родителите си в Кудре. Обядвахме без мадам Санд; тя беше както винаги малко неразположена, но нищо особено; отдавна усещаше доста силни болки, които почти не вдъхваха вече безпокойство. След обяда се разхождахме с Лина из зеленчуковата градина и дълго разговаряхме за едно, за друго… След малко слезе и мадам Санд. Походихме и с нея, като се възхищавахме от полските цветя, които тя така много обичаше, изпъстрили моравата; заведе ни дори до една кръгла полянка в горичката, за да ни покаже някакъв рядък вид салеп. После се върнахме да седнем пред къщата. Мадам Санд заговори за предстоящото си отиване в Париж. Разговорът линееше; той не беше никога много оживен с мадам Санд, която мислеше едновременно за хиляди неща. Тя каза нещо, което ме порази: възхищаваше се от едно птиче, което ситнеше пред нея, и добави: «Странно, зрението ми се възстановява, сега виждам много по-добре, отколкото с очила…»“