Жорж Санд - Индиана

Наистина интересно беше да се слушат сантименталните приказки на Делмар и на господин дьо Рамиер, тези двама филантропи-утописти, единият мечтаещ за щастие под военните знамена на Наполеон, другият под скиптъра на Луи IX; господин Делмар все още се намираше в подножието на пирамидите, а Реймон седеше под монархическата сянка на Венсенския дъб. Отначало техните утопии като че ли се противопоставяха една на друга, но малко по малко се доближиха; Реймон оплиташе полковника с героичните си приказки; но за една отстъпка искаше десет от него и така полека-лека го накара да мисли, че бялото знаме не увенчава двадесет и пет години победата на Франция. Ако Ралф със своята рязкост и грубост не разваляше впечатлението от цветистата реторика на господин дьо Рамиер, то Реймон сигурно би направил Делмар привърженик на монархията от 1815 година; но Ралф засягаше неговото честолюбие и непохватната прямота, с която се мъчеше да промени мнението му, всъщност само усилваше симпатиите му към императора. Тогава всички усилия на господин дьо Рамиер отиваха напразно; Ралф тежко тъпчеше цветята на неговото красноречие и полковникът упорито се връщаше към трицветното знаме. Той се кълнеше да го „отърси един хубав ден от праха“, плюеше на лилиите и изкачваше на престола на дедите му херцог Райхщад; отново започваше да завоюва света и завършваше винаги с оплакванията за позора, който тегнеше над Франция, за ревматизма, който го приковаваше към фотьойла, и за неблагодарността на Бурбоните към старите мустакати ветерани, обжарени от слънцето на пустинята и премръзнали от ледовете на Москва — река.

— Клети приятелю — казваше Ралф, — бъдете справедлив. Вие сте недоволен, че Реставрацията не заплати за услугите към Империята, а подпомага парично емигрантите. Кажете, ако утре Наполеон възкръсне с цялото си могъщество, справедливо ли ще бъде да ви лиши от своята милост и я даде на легитимистите? Всеки за себе си и за своите. Това са спорове, които почиват на лични интереси и твърде малко засягат Франция; днес, когато вие сте се превърнали в почти такъв инвалид като бившите стрелци в емиграция, когато всички страдате от подагра, женени сте и сте недоволни, вие сте еднакво ненужни на родината. И все пак тя трябва да ви храни и не се оплаква от вас. Когато дойде на власт републиката, тя няма да признае вашите искания и това ще бъде справедливо.

Полковникът възприемаше тези прости, но очевидни истини като лична обида, а Ралф, въпреки че беше тъй разумен, не разбираше колко дребнав е човекът, когото той уважаваше, и за това не го щадеше в споровете. До идването на Реймон между тези двама мъже съществуваше мълчалива спогодба да избягват разговори на такива дразнещи теми, където техните убеждения биха могли да се сблъскат и да предизвикат търкания. Но Реймон внесе в тяхното тихо убежище всичките тънкости на казуистиката, всичките вероломни уловки на цивилизацията. Той ги научи, че уж спорейки, човек може да казва каквото иска и да упреква когото иска. Той въведе в дома обичая да се спори, който беше много модерен в гостните по това време, защото страстната ненавист към Стоте дни беше вече намаляла и беше преминала в различни отсенки. Но полковникът все така запазваше убежденията си и Ралф жестоко се излъга, като си помисли, че е способен да се вслуша в езика на разума. Господин Делмар с всеки изминат ден се настройваше все повече срещу него и се сближаваше с Реймон, който без да прави големи отстъпки, умееше да бъде любезен и да не дразни честолюбието му.

Много непредпазливо е да се занимава човек с политика в семеен кръг. Ако днес все още съществуват спокойни и щастливи семейства, съветвам ги да не се абонират за никакви вестници, да не четат дори и най-кратката статия за бюджета, да се уединят в своите имения като в оазиси и да издигнат непреодолима стена между себе си и обществото; защото, ако оставят шумът от нашите спорове да достигне до тях, свършено е със сговора и спокойствието в къщи. Не можем дори да си представим до каква степен различните мнения внасят острота и злъч между близки хора; в повечето случаи те служат, за да започнат да се упрекват за недостатъци в характера си, за тяхната ограниченост и безсърдечие.

Никой не би посмял да нарече когото и да било измамник, глупак, честолюбец или страхливец. Но същият смисъл се влага в думите йезуит, роялист, бунтовник, умерен. Вярно, че думите са други, но всъщност те са еднакво оскърбителни и дори много по-обидни, тъй като спорещите си позволяват да се преследват, да се нападат без отдих, без снизхождение, без задръжки. Тогава вече не си затварят очите за взаимните грешки, не си признават милосърдието, нито деликатното и благородно въздържане; никой нищо не прощава и под маската на политически убеждения всички изливат своята омраза и отмъстителност. Щастливи жители на селата, ако във Франция все още са се запазили села, бягайте, бягайте от политиката и четете в семеен кръг „Магарешка кожа“ 4 4 Френска народна приказка. Б.пр. !… Но заразата е силна, така че няма достатъчно затънтено кътче, няма такова пълно уединение, та да може да се скрие и да се спаси човек, който иска да запази доброто си сърце от бурите на нашите политически разногласия.