Жорж Санд - Индиана

— Толкова по-добре — каза Реймон. — Вече не ме е страх от него. И ако искате, дори ще го обичам.

— Да, обичайте го, Реймон — каза Индиана. — Той ще ви бъде признателен за това. За нас никога не е важно да знаем защо точно ни обичат, а как ни обичат. Щастлив е този, който е обичан, все едно по каква причина.

— Вашите думи, Индиана — каза Реймон, като обгърна с ръка гъвкавата й, крехка талия, — са жалбата на едно самотно и тъжно сърце. Но аз искам вие да знаете защо и как ви обичам и най-вече защо.

— За да ми подарите щастие, нали? — запита тя, като го погледна печално и страстно.

— За да ви подаря живота си — каза Реймон, като докосна с устни разпилените коси на Индиана.

Наблизо изсвири рог, който им напомни да бъдат по-внимателни; беше сър Ралф, който ги виждаше или може би не ги виждаше.

Когато пуснаха кучетата, Реймон остана поразен от промяната, която сякаш се извършваше в душата на Индиана. Очите й заблестяха, бузите й поруменяха, ноздрите й се разшириха, кой знае дали от страх или удоволствие, и изведнъж тя го изостави, пришпори буйно коня си и се спусна след Ралф. Реймон не знаеше, че ловът е единствената обща страст, която имаха Ралф и Индиана. Той също не подозираше, че в тази крехка и външно тъй свенлива жена се таи почти мъжко безстрашие, онази своего рода безумна смелост, която се проявява като нервна криза дори при най-слабите същества. Жените рядко притежават физическа устойчивост да се борят търпеливо срещу мъката или опасността; но често имат душевна сила, която се проявява в минути на опасност или страдание. Чувствителната Индиана с цялото си същество възприемаше шума, бързото движение и вълнението на лова, напомнящи донякъде войната с нейните трудности, хитрости, предвиждания, битки и успехи. В своя мрачен и разяждан от скука живот тя се нуждаеше от тези вълнения; и като че ли се събуждаше от летаргичен сън и за един ден изразходваше насъбралата се за цяла година енергия, накипяла в гръдта й.

Реймон уплашено я гледаше как лети с коня, как безстрашно се отдава на неговата власт, макар да го яздеше за пръв път, как дръзко го насочва към гъсталаците, как с учудваща ловкост избягва клоните, които шибат лицето й, как прескача без колебание рововете, впуска се смело по глинестата хлъзгава почва, без да се замисля, че може да се пребие, жадна да открие първа прясната следа на глигана. Тази нейна решителност го смути и едва не го отблъсна. Мъжете, особено влюбените, в невинното си самодоволство предпочитат по-скоро да закрилят слабите жени, отколкото да се възхищават от тяхната смелост. И нека си признаем, Реймон се стресна при мисълта до каква ли дързост и упорство би могло да стигне в любовта подобно безстрашие. Това не беше покорното сърце на клетата Нун, която предпочете да се удави, отколкото да се бори срещу нещастната си съдба.

„Ако и в любовта вложи такава страст и жар, колкото в най-обикновените си увлечения, ако и към мене прояви такава буйна стремителност, с каквато преследва глигана, тя не би трепнала пред оковите на обществото, нито пред неговите закони, ще погуби живота ми и аз ще трябва да пожертвувам бъдещето си заради нейното настояще.“

Отчаяни и объркани гласове, сред които се различаваше гласът на госпожа Делмар, изтръгнаха Реймон от тези размишления. Той пришпори неспокойно коня си; скоро към него се присъедини и сър Ралф, който го попита дали е чул тревожните викове.

В този миг дотичаха изплашени ликьори, като викаха несвързано, че глиганът се хвърлил и повалил госпожа Делмар. Други ловци, още по-объркани, се спуснаха, викайки на помощ сър Ралф.

— Не е нужно — каза един, току-що дошъл ловец, — няма вече никаква надежда, късно е да оказвате помощ.

В този ужасен миг Реймон зърна бледото и мрачно лице на господин Браун. Той не викаше, не беше изгубил присъствие на духа, не кършеше ръце; само извади ловджийския си нож и с истинско британско хладнокръвие се приготви да си пререже гърлото; Реймон му изтръгна ножа и го помъкна към мястото, откъдето идваха виковете.

Ралф сякаш се събуди от сън, като видя госпожа Делмар, която се спусна към него и започна да го моли да помогне на полковника, който се беше проснал на земята като мъртъв. Ралф веднага му пусна кръв; полковникът беше жив, но със счупено бедро, затова го отнесоха в замъка.

Оказа се, че в суматохата ловците по погрешка бяха споменали госпожа Делмар вместо мъжа й или по-скоро на Ралф и на Реймон се беше сторило, че чуват нейното име, защото и двамата мислеха за нея.