Жорж Санд - Индиана

— Откъде ви дойде на ума! — каза Реймон, като задържа за юздата коня на госпожа Делмар.

— Добре тогава, продължавам. Едмон Браун, по-големият брат на Ралф, умря на двадесет години: майка му също умря от скръб. Баща му беше безутешен. Ралф се помъчи да успокои болката му, но студенината, с която господин Браун прие тези негови първи опити, увеличи още повече естествената му срамежливост. Той прекарваше по цели часове тъжен и мълчалив до отчаяния старец, без да се осмели да му отправи една дума или ласка, толкова се страхуваше, че утешенията му ще бъдат безполезни и неуместни. Баща му го обвини в безсърдечие, а смъртта на Едмон направи горкия Ралф още по-нещастен и по-самотен отпреди. Аз бях единственото му утешение.

— Каквото и да ми разправяте, не мога да го съжалявам — прекъсна я Реймон. — Все пак във вашия и в неговия живот има нещо, което не разбирам. Защо той не се е оженил за вас?

— Сега ще ви обясня — каза тя. — Когато станах на възраст да бъда омъжена, Ралф, който е по-голям от мене десет години (огромна разлика за нашия климат, където момичетата много рано стават жени), Ралф беше вече женен.

— Нима сър Ралф е вдовец? Никога не съм чувал да се говори за жена му.

— И никога не му говорете за нея. Тя беше млада, богата и красива. Но обичаше Едмон и беше негова годеница и когато, за да се подчини на интересите и съображенията на семейството, прие да се ожени за Ралф, дори не се помъчи да прикрие своята неприязън към него. Той трябваше да замине с нея за Англия, а когато се върна на остров Бурбон след смъртта на жена си, аз бях вече женена за господин Делмар и трябваше да замина за Европа. Ралф се опита да живее сам, но самотата изостряше мъката му. Макар че никога не ми е говорил за госпожа Ралф Браун, сигурна съм, че е бил още по-нещастен с нея, отколкото в семейството си и че новите тежки възпоминания увеличаваха естествената му меланхолия. Той пак бе обзет от сплин. Тогава продаде кафеените си плантации и също дойде във Франция. Начинът, по който е разговарял с мъжа ми, е много оригинален и би ми изглеждал смешен, ако не ме трогваше обичта на прекрасния Ралф. „Господине, казал той, обичам вашата жена. Аз съм я възпитал и се отнасям към нея като към сестра или по-скоро като към моя дъщеря. Тя е единствената ми близка, която ми остава, и единствената обич, която изпитвам към някого. Съгласете се да се настаня при вас и тримата да прекараме заедно живота си. Разправят, че ревнувате жена си, но също така разправят, че сте човек на честта и дълга. Давам ви дума, че никога не съм изпитвал любов към нея и никога няма да изпитвам любов, така че ще живея край нея, без да ви създавам безпокойство, все едно, че съм наистина неин брат. Вярвате ли ми, господине?“ Господин Делмар, който много държи на името си на честен войник, прие тази откровена реч с подчертано доверие. И все пак няколко месеца внимателно го наблюдаваше, за да установи дали не му е гласувал прекалено голямо доверие. Сега то е ненарушимо, както неизменната и спокойна преданост на Ралф.

— Убедена ли сте, Индиана — запита Реймон, — че сър Ралф сам не се лъже малко, като се кълне, че никога не е изпитвал любов към вас?

— Аз бях дванадесетгодишна, когато той напусна остров Бурбон, за да последва жена си в Англия. Бях на шестнадесет години, когато ме завари омъжена и прояви по-скоро радост, отколкото мъка, като научи за брака ми. Сега Ралф е съвсем стар.

— На двадесет и девет години?

— Не се смейте. Лицето му е младо, но сърцето му е изхабено от страдания. И Ралф не обича никого, защото не иска повече да страда.

— Дори и вас ли?

— Дори и мен. Приятелството му се превърна по-скоро в навик. Някога то беше благородно, когато Ралф се беше заел да ме закриля и да ме образова. Тогава аз го обичах така, както той ме обича днес, защото ми беше необходим. Днес аз му се отплащам с цялата си душа за дълга, който имам от миналото. И животът ми протича в стремежа да разхубавя и разведря неговия живот. Но когато бях дете, аз го обичах по-скоро инстинктивно, отколкото със сърцето си, сега той ме обича така. Аз съм му необходима, защото съм почти единственото същество, което го обича; но тъй като днес и господин Делмар му засвидетелствува същата привързаност, той го обича почти толкова, колкото и мене. На времето ме закриляше смело от деспотизма на баща ми, а сега е хладен и предпазлив спрямо мъжа ми. Не чувствува угризения на съвестта, като ме види, че страдам, макар да страдам пред очите му; не се запитва дали съм нещастна, достатъчно е да ме вижда, че живея. Не желае да ми окаже подкрепа, която ще облекчи съдбата ми, но ще го изправи срещу господин Делмар и ще наруши собственото му спокойствие. След като толкова време повтаряха, че е с кораво сърце, той сам се убеди, че е така, и сърцето му наистина закоравя от бездействието и недоверието, в което го остави да тъне. Той е човек, чиято душа би разцъфнала под нечия обич, но неполучила обич, душата му се похаби. Сега единственото му щастие е да живее в покой, единствената му радост — да има удобства. Не го е грижа за чуждите мъки, защото той сам изпитва мъка. И трябва да призная, Ралф е егоист.