Жорж Санд - Индиана

Индиана изобщо не беше засегната, но от уплаха и вълнение едва се държеше на краката си. Реймон я поддържаше в обятията си; той й прости женските прищевки, като видя колко дълбоко е развълнувана от злополуката с мъжа й, на когото всъщност по-скоро тя имаше какво да прощава, а не да го съжалява.

Сър Ралф беше си възвърнал обикновеното спокойствие; само страшната му бледност показваше силното вълнение, което беше изпитал; нали едва не бе загубил едно от двете си най-скъпи същества.

Реймон, който в този миг на смут и безумие единствен беше запазил присъствие на духа и виждаше какво става, ясно разбра колко силна любов изпитва Ралф към братовчедка си и колко по-различна е тя от обичта му към полковника. Това напълно опровергаваше обясненията на Индиана и Реймон не пропусна да го забележи за разлика от другите свидетели на тази сцена.

Въпреки това той никога не спомена пред госпожа Делмар за опита за самоубийство, на който беше станал свидетел. В преднамереното му мълчание имаше нещо егоистично и неприязнено, но може би вие ще простите това чувство на Реймон, защото то беше вдъхнато от любов и ревност.

Чак след шест седмици едва успяха да пренесат полковника в Лани; но повече от шест месеца изтекоха, без той да може да се движи, защото към лошо зарастващата бедрена кост се прибави и изостреният ревматизъм, който осъди полковника на жестоки страдания и пълна неподвижност. Жена му го обгради с най-нежни грижи; тя не напусна леглото му и понесе, без да се оплаква, лошото му и мрачно настроение, грубите му войнишки избухвания и несправедливи оплаквания на болен.

Въпреки неприятностите и тъжното ежедневие здравето й укрепна, тя се освежи и разцъфна, сърцето й преливаше от щастие. Реймон я обичаше, обичаше я истински. Идваше всеки ден; не се спираше пред нищо, за да я види, понасяше капризите на болния съпруг, студенината на братовчеда, примиряваше се, че не може да остане насаме с нея. Един негов поглед изпълваше с радост сърцето на Индиана. Тя вече не мислеше да се оплаква от живота, душата й ликуваше, младостта й цъфтеше, съществуването й беше придобило смисъл.

Полека-лека полковникът се сприятели с Реймон. В своята простота той вярваше, че любезността му е доказателство за грижа към него. Госпожа дьо Рамиер също идва няколко пъти, сякаш да узакони с присъствието си тази близост, и Индиана обикна възторжено майката на Реймон. В края на краищата любимият на съпругата стана приятел на съпруга.

Понеже се виждаха често, Реймон и Ралф също се сближиха — те се наричаха „скъпи приятелю“. Подаваха си сутрин и вечер ръка. Ако единият от тях се обърнеше с молба и за най-дребната услуга към другия, обикновено си казваха: „Разчитам на вашето най-искрено приятелство“ и т.н.

Най-сетне, когато говореха един за друг, те казваха: „Той е мой приятел.“

И макар и двамата да бяха искрени, доколкото това е възможно в обществото, те никак не се обичаха. Бяха съвсем различни по характер и възгледи; вкусовете им не съвпадаха; макар и двамата да обичаха госпожа Делмар, любовта им беше така различна, че по-скоро ги разединяваше, отколкото да ги сближи. Доставяше им странно удоволствие да си противоречат и да си развалят настроението взаимно с намеци, които, уж подхвърлени между другото, всъщност показваха горчиво неодобрение.

Най-често споровете им започваха с политиката и завършваха с морала. Разногласията се проявяваха по най-дребни поводи, особено вечер, когато се събираха край фотьойла на господин Делмар. Външно те винаги запазваха приличие, което единият си налагаше философски, а другият, защото така го изискваше доброто държане в обществото; но с разни намеци си казваха неприятни неща и това забавляваше много полковника, защото той беше с войнствен и свадлив нрав и като нямаше битки, обичаше споровете.

Аз смятам, че политическите възгледи изцяло обрисуват човека. Кажете ми какво чувствувате и какво мислите и аз ще ви кажа какви са вашите политически убеждения. Към какъвто и обществен слой и партия да принадлежи човек по рождение, неговият характер рано или късно го издига над предразсъдъците или внушенията на възпитанието. Може би ще ви се сторя прекалено категорична, но как бих могла да възприема този, който се съгласява с известни обществени системи, несъвместими с благородството? Посочете ми човек, който твърди, че смъртната присъда е необходима, и колкото и добросъвестен и просветен да е той, мога да ви уверя, че ние двамата никога няма да намерим общ език. Ако такъв човек се опита да ми внуши някои мисли, той никога не би успял, защото, дори да искам, няма да мога да му гласувам доверие.