Жорж Санд - Индиана

Малкият замък в Бри напразно се беше защищавал няколко години срещу това пагубно нашествие. В края на краищата той загуби своето безгрижие, домашния уют, дългите вечери, изпълнени с мълчание и съзерцание. Шумни спорове събудиха заспалото ехо, горчиви и заплашителни думи стреснаха омърлушените ангели, които се усмихваха от сто години сред праха на лампериите. Тревогите на съвременния живот проникнаха в тази стара къща и всички предмети, надживели годините, всички останки от една епоха на удоволствия и лекомислие с ужас започнаха да се взират в нашата епоха на съмнения и надути приказки, представена от тези трима мъже, които се затваряха заедно всеки ден, за да се карат от сутрин до вечер.

Въпреки тези постоянни раздори госпожа Делмар мечтаеше с доверието на младостта за светло бъдеще. Тя изживяваше първото си щастие и пламенното й въображение, младото й, изпълнено с любов сърце умееха да му придадат красотата, която му липсваше. Тя си измисляше пламенни и чисти наслади и добавяше към тях случайните милости на съдбата. Реймон я обичаше. И не лъжеше, когато й казваше, че тя е единствената любов в живота му. Наистина той никога не беше обичал тъй непорочно и тъй продължително. Близо до нея, забравяше всичко извън нея; обществото, политиката се заличаваха от мисълта му; харесваха му уединеният живот, семейната обстановка, която тя му създаваше. Възхищаваше се от търпението и силата на тази жена; чудеше се на противоречието между ума и характера й, не можеше да разбере как, след като беше вложила толкова тържественост в техния пръв договор, сега искаше тъй малко от него, как я радваха тъй мимолетни и редки минути на щастие, как му вярваше тъй сляпо и пълно. Любовта беше за нея съвсем нова и възвишена страст; хиляди изтънчени благородни чувства се прибавяха към нея и й придаваха сила, която Реймон не разбираше.

Преди всичко той страдаше от непрекъснатото присъствие на съпруга или братовчеда. Беше си представял, че ще изживее и тази любов като всички останали; но Индиана скоро го принуди да се издигне до нея. Примирението, с което тя понасяше постоянния надзор, изразът на щастие, с който го поглеждаше крадешком, очите й, които му говореха красноречиво и безмълвно, възторжената усмивка, когато в разговора някой случаен намек сближаваше сърцата им, всичко това бяха изтънчени и изискани наслади, които Реймон разбра благодарение на своя ум, на културата и възпитанието си.

Каква разлика между тази целомъдрена жена, която сякаш не разбираше каква ще бъде развръзката на любовта й, и другите жени, които се стремяха единствено да ускорят тази развръзка, преструвайки се, че я избягват! Когато Реймон случайно останеше насаме с нея, бузите на Индиана не пламваха, тя не извръщаше смутено поглед. Не, нейните очи, ясни и спокойни, го следяха винаги с упоение; ангелската усмивка не изчезваше никога от розовите й като на малко момиченце устни, познало само майчините целувки. Като я виждаше така доверчива, изпълнена с любов и невинна, всецяло погълната от чувствата, неподозираща нищо за терзанията на своя възлюбен, когато той седеше в краката й, Реймон не се осмеляваше да се прояви като мъж от страх да не се покаже недостоен за образа, който тя си беше създала за него, и от честолюбие сам ставаше добродетелен като нея.

Необразована като истинска креолка, госпожа Делмар никога не беше се замисляла над сериозните въпроси, които сега ежедневно обсъждаха пред нея. Тя беше възпитана от сър Ралф, който нямаше особено високо мнение за ума и способностите на жените, затова се беше ограничил да й даде някои основни познания, необходими за живота. Беше изучила повърхностно общата история и всяко по-задълбочено разискване я уморяваше. Но когато чуваше как Реймон одухотворява тази суха материя с блестящия си ум, с образния си език, тя го слушаше и се опитваше да го разбира; после срамежливо задаваше наивни въпроси, на които съвсем лесно би си отговорило всяко десетгодишно момиченце със светско възпитание. На Реймон му беше приятно да развива този необработен ум, който сякаш се разтваряше, за да приеме неговите възгледи; но въпреки властта му над чистата и неопорочена душа на Индиана понякога софизмите му срещаха съпротива.

Индиана противопоставяше на изискванията на цивилизацията, превърнати в принципи, своите логични разсъждения и простите закони на здравия смисъл и човечността; възраженията й бяха наситени с неподправена искреност, която смущаваше понякога Реймон, но той винаги се възхищаваше от детската й непосредственост. Беше се заел да й внуши малко по малко своите възгледи и убеждения и влагаше в това свое желание много сериозност. Щеше да бъде горд, ако успее да възтържествува над нейното разумно възприемане на истините, над вродената й интелигентност, но това не беше лесно. Възвишените разбирания на Ралф, неговата непримирима омраза към пороците на обществото, нетърпеливото му очакване да види как възтържествуват други закони и други нрави, всичко това допадаше повече на Индиана поради тъжните й детски спомени. Но ето че Реймон успяваше да унищожи противника си, като доказваше, че отвращението на Ралф към настоящето се дължи на неговия егоизъм; той пламенно изразяваше своите собствени чувства, верността и предаността си към кралската династия, преданост, на която съумяваше да придаде нещо героично и опасно, уважението си към преследваните от векове убеждения на своите предци, религиозните си вярвания, които, както казваше той, приемал не по разум, а чувствувайки инстинктивно, че е необходимо да вярва в нещо. И после какво щастие беше да обича ближните си, да съзнава, че е свързан със съвременниците си с всички връзки на честта и човеколюбието, каква радост беше да оказва услуги на родината си, като отхвърля опасните нововъведения и поддържа вътрешния мир, готов, ако се наложи, да отдаде всичката си кръв макар и за една капка кръв на всеки един от своите съотечественици! Той обрисуваше всички тези лицемерни утопии така изкусно, с толкова много чар, че Индиана се оставяше да бъде увлечена, изпълнена с желание да обича и да уважава всичко, което обичаше и уважаваше Реймон! Известно беше, че Ралф е егоист; когато той защищаваше някоя благородна идея, всички се усмихваха; беше им напълно ясно, че умът и сърцето му си противоречат. Не беше ли по-правилно да вярва на Реймон, който притежаваше такава пламенна, широка и открита душа?