Жорж Санд - Индиана

В тези тежки дни Индиана се разтревожи единствено от мисълта, че може би ще се наложи да напусне Лани и да се отдалечи от Реймон; той обаче я успокои, като й изтъкна, че полковникът сигурно ще трябва да отиде в Париж. Закле й се да я последва, където и да замине тя, и доверчивата жена почти започна да се радва на нещастието, което й доказваше любовта на Реймон. А той, откакто бе научил какво се е случило, бе обзет само от една тревожна мисъл, изпълнен с неясна надежда: най-сетне щеше да остане насаме с Индиана; за първи път от шест месеца. Тя като че ли не се опитваше да го избягва и макар той да не бързаше да възтържествува в любовта, чиято наивна чистота го вълнуваше с прелестта на необикновеното, все пак започваше да чувствува, че е въпрос на чест да доведе докрай тази любов. Той с достойнство опровергаваше всички лукави намеци за връзките му с госпожа Делмар, като скромно уверяваше, че между нея и него съществува само нежно и спокойно приятелство; но за нищо на света не би признал дори пред най-добрия си приятел, че от половин година го обичат тъй страстно, а той още не се е възползувал от тази любов.

Остана малко разочарован, като видя, че сър Ралф сякаш се готви да замести господин Делмар — той пристигаше в Лани още от сутринта и се връщаше в Белрив вечерта; и понеже живееха в една посока, от известно време проявяваше непоносима учтивост и винаги изчакваше Реймон, за да си тръгнат заедно. Това негово държане скоро раздразни силно господин дьо Рамиер, а госпожа Делмар го почувствува като обидно недоверие към нея и като желание Ралф да й наложи деспотичната си власт.

Реймон не смееше да поиска тайна среща; всеки път, когато се опитваше да й заговори за това, госпожа Делмар му напомняше, че са сключили договор помежду си. Измина цяла седмица, откакто полковникът беше заминал; той можеше да се върне всеки момент; трябваше да се възползува непременно от случая. Да отстъпи победата на сър Ралф, беше истински позор за Реймон. И той пъхна една сутрин в ръката на госпожа Делмар следното писмо:

„Индиана, нима не ме обичате, както аз ви обичам? Ангел мой, аз съм нещастен, а вие не го виждате. Аз тъгувам, безпокоя се за вашето бъдеще, не за моето; защото където и да отидете вие, аз също ще дойда там, за да живея и умра при вас. Но се боя, че ви чака оскъдица; тъй крехка и тъничка, каквато сте вие, мое клето дете, как ще понесете лишенията? Вие имате богат и щедър братовчед, може би мъжът ви ще приеме от него това, което ще откаже на мене. Ралф ще облекчи вашата съдба, а аз няма да мога да сторя нищо за вас!

Вие разбирате, разбирате чудесно, скъпа приятелко, че има защо да бъда мрачен и тъжен! Вие сте героична, надсмивате се над всичко, не искате да скърбя! Ах, каква нужда имам аз от вашите нежни слова, от вашите нежни погледи, за да си възвърна смелостта! Но по някакво съдбоносно стечение на обстоятелствата тези дни, когато лелеех надеждата да прекарам свободно до вас, в краката ви, ми донесоха още по-тежко мъчение.

Кажете само една дума, Индиана, разрешете ми да остана насаме с вас за един час, за да мога да поплача над белите ви ръце, да ви кажа колко страдам, да чуя от вас една утешителна, успокоителна дума.

Освен това, Индиана, така ми се иска да задоволя една своя детинска прищявка, или по-скоро прищявка на влюбен — тъй мечтая да вляза във вашата стая! Ах, не се страхувайте, моя плаха креолко! Аз вече достатъчно изстрадах, за да се науча не само да ви уважавам, но и да се боя от вас. За това искам да вляза във вашата спалня, да коленича на онова място, където вие стояхте тъй разгневена срещу мен, а аз въпреки дързостта си не се осмелих дори да ви погледна! Така силно желая да коленича там, да прекарам един час в щастливо съзерцание, да те помоля за една единствена милост, Индиана — да притиснеш с ръка сърцето ми и да го пречистиш от греха, да го успокоиш, ако бие много бързо, и да ми върнеш доверието си, ако все още смяташ, че съм достоен за теб. О, да, аз бих искал да ти докажа, че сега съм достоен, че вече те познавам, че се прекланям пред теб с по-чисто и по-свято чувство, отколкото девойката се прекланя пред мадоната! Тъй силно желая да се убедя, че вече не се боиш от мене, че ме уважаваш така, както аз те боготворя; да се притисна до сърцето ти и да изживея един час от живота на ангелите! Кажи, Индиана, искаш ли и ти? Един час, първия, последния може би!

Време е да ме оправдаеш, Индиана, да ми върнеш тъй жестоко отнетото доверие, тъй скъпо платеното доверие! Не си ли доволна от мене? Кажи, не прекарах ли шест месеца зад твоя стол, подтискайки страстните си желания, загледан в твоята снежнобяла шия, склонена над ръкоделието, в твоите черни къдрици, вдъхвайки лекия парфюм, излъчващ се от теб, донесен ми от ветреца, подухнал през прозореца, до който ти седеше? Нима такова покорство не заслужава за отплата една целувка, една сестринска целувка, ако действително искаш така да бъде — целувка по челото? Аз няма да наруша нашия договор, кълна ти се, няма да пожелая нищо… Кажи, жестоко сърце, нима не искаш нищо да ми дадеш? Нима се страхуваш от себе си?“