Жорж Санд - Индиана

И все пак имаше моменти, когато Реймон почти забравяше своята любов и мислеше само за своята неприязън към Ралф. До госпожа Делмар той започваше да вижда само студения и разсъдлив сър Ралф, който се осмеляваше да напада него, Реймон, човек с много по-големи качества, сразил толкова силни врагове. Чувствуваше се унижен при мисълта, че трябва да се бори с такъв нищожен противник и тогава го задушаваше с красноречието си; пускаше в ход цялото си словесно изкуство и Ралф, който съобразяваше бавно, а още по-бавно изказваше мислите си, съзнаваше безсилието си.

Тогава на Индиана й се струваше, че Реймон изобщо не се сеща за нея; сърцето й се свиваше от безпокойство и страх, като си помислеше, че може би всичките тези тъй красиво изразени благородни и големи чувства са само високопарни приказки, насмешливи тиради на адвокат, който слуша собственото си дар слово и разиграва сантиментална комедия, за да заплени просто душните си слушатели. Тя тръпнеше, когато, срещайки погледа му, не откриваше в него удоволствието, че е разбран от нея, а само тържествуващо честолюбие, че е произнесъл една хубава реч. Тогава започваше още повече да се страхува и се замисляше за Ралф егоиста, към когото всички може би бяха несправедливи; но Ралф не умееше да поддържа нейните душевни колебания, а Реймон беше ловък и много лесно ги разсейваше.

И така, в този дом имаше един човек, чието съществуване, чието щастие бяха помрачени; този човек беше сър Ралф, той се беше родил под нещастна звезда, животът никога не го беше галил, никога не беше му дарявал истински дълбоки наслади; мрачна и нерадостна беше съдбата му, за която никой не го съжаляваше и той на никого не се оплакваше; живееше като прокълнат, но в живота му нямаше никаква поезия — обикновено, безлично, тъжно съществуване, без топло приятелство, без нежна любов, съществуване, което той влачеше мълчаливо с героизма, породен от любовта към живота и жаждата на всеки човек да се надява; самотен човек, който като всички хора беше имал баща и майка, брат, съпруга, син, приятелка и който никога не беше получил и не беше запазил нито едно от техните чувства; чужд за всички, той живееше тъжен и безрадостен, без да изпитва дори онова вълнуващо чувство на съжаление към себе си, което би придало чар на неговата болка.

Въпреки силния си характер този човек понякога започваше да губи вяра в добродетелта. Той мразеше Реймон и само с една дума би могъл да го изгони от Лани, но не го направи, защото Ралф се ръководеше от един принцип, един единствен, но много по-силен от хилядите принципи на Реймон. Нито църквата, нито монархията, нито обществото, нито доброто име, нито законите го подтикваха към самопожертвувателност и смелост, а само неговата съвест.

Той беше живял толкова време самотен, че не беше свикнал да разчита на другите; но в своето уединение се беше научил да се познава сам. Беше направил свой приятел собственото си сърце; вгледан в себе си, питайки се каква е причината за хорската несправедливост, той се убеди, че не беше я заслужил; и престана да се възмущава, защото придаваше твърде малко значение на своята личност, считайки се прекалено обикновен и невзрачен. Разбираше безразличието, с което го обграждаха, и се беше примирил с него; но в душата си съзнаваше, че е способен да изпита всички чувства, които сам не вдъхваше, и че като прощава грешките на другите, беше решил да не прощава никога на себе си. Това негово вглъбяване и прикритост на чувствата му придаваха вид на егоист, а може би всъщност нищо не прилича така силно на егоизма, както уважението към самия себе си.

Впрочем много често от желание да бъдем добри, ние всъщност постъпваме лошо. Сър Ралф направи голяма грешка от деликатност и причини непоправимо зло на госпожа Делмар от страх да не обремени съвестта си с един упрек. Тази грешка беше, че не й каза истинските причини за смъртта на Нун. Несъмнено тя би размислила тогава каква опасност се крие в любовта й към Реймон; но ние ще видим по-късно защо господин Браун не се осмели да разкаже всичко на братовчедка си и какви мъчителни съмнения го бяха подтикнали да скрие истината от нея. Когато се реши да заговори, беше вече късно; Реймон беше успял да я оплете.

Неочаквано събитие застраши бъдещето на полковника и жена му; белгийската търговска къща, от която зависеше благополучието на предприятието Делмар, фалира и полковникът, още недооздравял, трябваше да замине бързо за Анверс.

Беше така слаб и неукрепнал, че жена му предложи да го придружи, но господин Делмар, очаквайки, че ще бъде напълно разорен и решен да заплати всичките си задължения, се страхуваше това негово пътуване да не заприлича на бягство, ето защо предпочете да остави жена си в Лани, като залог, че ще се върне. Не се съгласи да бъде придружен и от Ралф, той го помоли да остане при госпожа Делмар, за да й помогне, ако има неприятности с обезпокоените или финансово затруднени кредитори.