Жорж Санд - Индиана

— Достатъчно — каза тя, като стана.

Но сър Ралф сякаш не обърна внимание на думите й.

— Винаги ме е учудвало — продължи той, — как вие не разбрахте истинската причина, поради която господин дьо Рамиер прескачаше стените.

Внезапно подозрение се промъкна в душата на Индиана, краката й се подкосиха и тя седна отново.

Ралф беше забил ножа дълбоко и беше разтворил опасна рана. Но щом видя резултата, той се ужаси от своето дело. Сега мислеше само за злото, което беше причинил на съществото, което обичаше най-много от всичко на света. Почувствува как сърцето му се къса, би заплакал горчиво, ако умееше да плаче. Но нещастникът не притежаваше дар да лее сълзи, не умееше красноречиво да изразява душевните си вълнения. Външното хладнокръвие, с което извърши тази жестока операция, го превърна в палач в очите на Индиана.

— За първи път — каза тя горчиво — виждам как вашата неприязън към господин дьо Рамиер ви кара да си служите със средства, недостойни за вас. Но не разбирам защо в отмъщението си трябва да петните паметта на една личност, която ми беше тъй скъпа и чието нещастие би трябвало да бъде свято за нас. Аз не съм ви задавала въпроси, сър Ралф, и не разбирам за какво ми говорите. Разрешете ми да не ви слушам повече.

Тя стана и остави господин Браун зашеметен и убит от мъка. Той беше предвидил, че това, което ще каже на Индиана, ще я настрои срещу него, но съвестта му беше повелила да говори — все едно какви ще бъдат последствията, и той беше казал всичко със свойствената му рязкост, с присъщата му непохватност. Но не беше предвидил силата на своя закъснял лек.

Напусна Лани отчаян и заскита из гората като обезумял. Беше полунощ. Реймон стигна до вратата на парка. Той отвори, но щом влезе в парка, мислите му взеха друга насока. За какво му беше тази среща? Той беше взел толкова добродетелни решения; биха ли могли да го възнаградят една целомъдрена среща и една братска целувка за страданията, които щеше да изживее? Защото, ако си спомните при какви обстоятелства той беше прекосил някога тези алеи и бе преминал през тази градина през нощта, тайно, ще разберете колко голяма душевна смелост беше необходима, за да подири отново щастие по същия път, свързан с толкова тежки възпоминания.

В края на октомври в околностите на Париж е мъгливо и влажно, особено вечер край реките. Съдбата бе пожелала тази вечер да бъде млечнобяла, като нощите от онази пролет. Реймон вървеше несигурно под дърветата, обвити в мъгла; той премина пред вратата на един павилион, където през зимата прибираха редки видове здравец. Хвърли поглед нататък и сърцето му заби по-силно при странната мисъл, че тя ей сега ще се отвори и оттам ще излезе жена, загърната в шуба… Реймон сам се присмя на слабостта и суеверието си и продължи да върви. Но колкото повече се приближаваше до реката, толкова по-студено му ставаше, толкова по-силно се свиваше сърцето му.

Трябваше да я премине, за да влезе в цветната градина; единственият проход на това място беше малък дървен мост, проснат от единия до другия бряг на реката; мъглата ставаше все по-гъста и Реймон се залови здраво за перилата, за да не се загуби в тръстиките, които растяха наоколо. Луната се издигна още по-високо и мъчейки се да проникне през мъглата, хвърляше смътни отблясъци над раздвижените от вятъра растения и над бягащата вода. В шепота на листата и в ромона на водата му се струваше, че чува жалби, недоизречени човешки слова. До него прозвуча слабо ридание и тръстиките изведнъж се раздвижиха; когато Реймон се приближи, излетя един бекас. Викът на птицата приличаше на риданието на изоставено дете; сред тръстиките той се понесе като последния стон на давещ се. Може би ще помислите Реймон за слаб и малодушен, но зъбите му затракаха, той едва не припадна. Скоро обаче се окопити от ужаса и тръгна по моста.

Беше изминал едва половината, когато изведнъж пред него изникна някаква фигура, сякаш някой го чакаше да мине оттам. Мислите на Реймон се объркаха, той нема сили да размисли; върна се бързо назад и се скри в сянката на дърветата, загледан втренчено и уплашено в това бледо видение, което продължаваше да се очертава пред него неясно и смътно като мъглата, спуснала се над реката, като трептящата лунна светлина. Тъкмо започна да мисли, че сигурно е плод на болното му въображение и че взема за човешка фигура сянката на някое дърво или храст, когато видя, че призракът се раздвижи и тръгна към него.

Ако краката му не се бяха подкосили в този миг, той сигурно щеше да избяга тъй бързо и страхливо, както бяга дете вечер, когато минава край гробищата и му се струва, че чува зад себе си тихи стъпки в тревата. Но той просто се вкамени и за да не падне, прегърна ствола на една върба и се притаи в сянката й. Тогава загърнат в светъл плащ, като призрак в мъглата, край него мина сър Ралф и пое пътя, който Реймон беше изминал.